Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Естествено, че мисля!
— Но защо той да влезе право в капана?
— Не е точно така. Всичко опира до човешката природа. Духом хората не са силни, те са слаби. А самотата не е естествено състояние, особено когато при това си заобиколен от неприятели и те преследват със саби. Можеш да смяташ това за естествено, но аз ще бъда много изненадан, ако Такедзо пропусне да се отбие при нас и да се стопли при огъня.
— Не е ли това просто, което ти се иска на теб? Той може да не е никъде наблизо.
Такуан поклати глава.
— Не, не просто ми се иска. Това дори не е мое хрумване, а на един от майсторите на военното изкуство.
Говореше така уверено, че Оцу усети облекчение от толкова определеното несъгласие на Такуан.
— Подозирам, че Шимен Такедзо е някъде съвсем наблизо, но още не е решил дали сме приятели или врагове. Сигурно бедното момче е измъчвано от множество съмнения, бори се с тях и няма сила да тръгне напред или да отстъпи. Нека предположа, че тъкмо сега се крие в сянката, гледа ни крадешком и отчаяно се чуди как да постъпи. Ах, зная. Ще ми дадеш ли флейтата, която носиш на обито си.
— Моята бамбукова флейта ли?
— Да, дай ми да посвиря за малко.
— Не. Невъзможно. Никога няма да дам на някой да я докосне.
— Защо? — настоя Такуан.
— Няма значение защо! — извика тя и заклати глава.
— Какво лошо има в това да ми дадеш да я използвам? Флейтите стават по-добри, колкото повече се свири на тях. Няма да ти я разваля.
— Но…
Оцу притисна плътно с дясната си ръка флейтата на нейното оби.
Винаги я носеше близо до тялото си и Такуан знаеше колко много цени тя своя инструмент. Никога обаче не беше допускал, че ще му откаже да посвири.
— Наистина няма да я счупя, Оцу. Имал съм работа с дузини флейти. О, хайде, дай ми поне да я подържа.
— Не.
— Каквото и да става?
— Каквото и да става.
— Упорита си ти!
— Добре, упорита съм.
Такуан се предаде.
— Е, тогава с удоволствие ще послушам ти да свириш. Ще ми изсвириш ли само едно кратко нещо?
— Не искам да правя и това.
— Защо не?
— Защото ще се разплача, а не мога да свиря на флейтата, докато плача.
— Хмм — замисли си Такуан.
Изпитваше съчувствие към тази твърдоглава упоритост, така присъща на сираците и в същото време разбираше, че дълбоко в сърцата им има някаква празнина. Струваше му се, че те са обречени отчаяно да копнеят за онова, което не могат да имат, за родителската обич, с която никога не са били дарявани.
Оцу постоянно се стремеше към родителите си, които никога не бе познавала, но тя така и не бе изпитала усещането на родителската любов. Флейтата бе единственото нещо, останало й от нейните родители, единственият техен образ, който тя някога беше притежавала. Когато едва прогледнала я изоставили като захвърлено коте на терасата на Шиподжи, флейтата била втъкната в малкото й оби. Това беше единствената връзка, която в бъдеще можеше да й даде възможността да намери хора от своята кръв. Тя бе не само образ, а и глас на бащата и майката, които не бе виждала никога.
„Значи плаче, когато свири на нея!, помисли си Такуан. Нищо чудно, че така не й се иска да даде на някой да я докосне и дори сама да свири на нея!“ Изпита съжаление към момичето.
През тази трета нощ в небето за първи път се появи перленобяла луна. От време на време тя се разтапяше зад мъгливи облаци. Дивите гъски, които винаги прелитат есенно време в Япония и през пролетта се връщат у дома, явно бяха тръгнали на север; понякога крякането им стигаше до тях измежду облаците.
Такуан се сепна от унеса си и се обади:
— Огънят е изгаснал, Оцу. Ще му сложиш ли още малко дърва?… Защо, какво става? Нещо не е на ред ли?
Оцу не отговори.
— Плачеш ли?
Тя продължи да мълчи.
— Съжалявам, че ти напомних за миналото. Не исках да те натъжавам.
— Няма нищо — прошепна тя. — Не трябваше да бъда толкова упорита. Моля те, вземи флейтата и посвири.
Извади инструмента от обито си и му го подаде над огъня. Беше поставен в калъф от стар, нагънат брокат; платът бе износен, връзките одърпани, но още личеше някаква старинна изисканост.
— Може ли да я разгледам? — попита Такуан.
— Да, разбира се. Вече няма значение.
— Но защо не посвириш ти вместо мен? Настина мисля, че ми се ще повече да послушам. Просто ще седна тук ето така.
Обърна се настрани и обгърна коленете си с ръце.
— Добре. Не ме бива много — заяви скромно Оцу, — но ще опитам.
Тя коленичи с отмерени движения на тревата, оправи яката на кимоното си и се поклони над поставената пред нея флейта. Такуан не каза нищо повече. Изглеждаше, сякаш вече не е на мястото си; остана само огромната, самотна вселена, която нощта обгръщаше. Мъглявите очертания на монаха можеха да бъдат също скала, търкулнала се от склона на хълма и спряла в равното.