Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Хубава вечер за разходка, а, Оцу? — обади се Такуан и погледна през рамо.
— Не я намирам толкова хубава — промърмори момичето. — Къде всъщност отиваме?
— Още не съм съвсем сигурен — отвърна той с леко замислен глас, — но нека повървим още малко.
— Е, нямам нищо против.
— Не си ли уморена?
— Не — отговори Оцу, но прътът явно й убиваше, защото тя начесто го местеше от едното си рамо на другото.
— Къде са хората? Не сме видели досега никого.
— Днес офицерът цял ден не се показа в храма. Обзалагам се, че е повикал хората си обратно в селото, за да ни остави три дена сами. Как точно предлагаш да уловим Такедзо, Такуан?
— О, не се безпокой. Той рано или късно ще се появи.
— Да, но не се е показал пред никой друг. Дори и това да стане обаче, ние какво ще правим? Преследват го толкова много хора и сега сигурно е готов на всичко. Ще се бие за живота си, а той поначало е много силен. Само като си помисля за това и ми се разтреперват краката.
— Внимавай! Гледай къде стъпваш! — извика внезапно Такуан.
— О! — изписка ужасена Оцу и се закова на място. — Какво е станало? Защо ме уплаши така?
— Не се тревожи, не е Такедзо. Искам само да гледаш къде вървиш. Тук покрай целия път има диви лози и къпини и от тях на места са направени капани.
— Поставили са ги там, за да препънат и уловят Такедзо ли?
— А-ха. Но ако не внимаваме, сами ще се уловим в някой.
— Ако все такива неща ми говориш, Такуан, ще се стресна толкова, че крачка не ще мога да направя!
— За какво се тревожиш? Ако наистина попаднем на капан, аз ще се препъна първи. Няма нужда и ти да падаш заедно с мен — той се обърна назад и се усмихна. — Трябва да кажа, че са си направили страшно много труд за едното нищо. — След миг мълчание добави: — Не ти ли се струва, че клисурата се стеснява, Оцу?
— Не знам, но подминахме задната страна на Санумо преди доста време. Това трябва да е Цуджинохара.
— Ако е така, току-виж се наложило да вървим цялата нощ.
— Е, но аз дори не знам къде отиваме. Защо изобщо ме питаш?
— Я да оставим това за малко на земята.
След като свалиха вързопа, Такуан се насочи към една висока скала наблизо.
— Къде отиваш?
— Да се облекча.
На сто лакти под него водите, които се сливаха в река Айда, с трясък се разбиваха от камък на камък. Ревът достигаше горе до него, изпълваше слуха му и цялото му същество. Докато уринираше, се взря в небето, сякаш броеше звездите там.
— Ох, какво хубаво чувство! — възкликна той възторжено. — Аз ли съм се слял с мирозданието или то с мене?
— Не свърши ли вече, Такуан? — повика го Оцу. — Ти явно никак не бързаш!
Най-сетне монахът се появи и обясни причината.
— Докато се занимавах с тази работа, се посъветвах и с „Книгата на промените“ и сега точно знам какво трябва да предприемем. Сега всичко ми е ясно.
— „Книгата на промените“ ли? Но ти не носиш книга.
— Не писаната книга, глупаче, а тази вътре в мен. Моята собствена и единствена Книга на промените. Тя ми е някъде в сърцето, стомаха или на друго място. Докато стоях там, огледах разположението на местността, вида на водата и състоянието на небето. После затворих очи и когато ги отворих, някакъв глас в мен ми каза: „Иди на онази планина там“.
Той посочи един близък връх.
— За планината Такатеру ли говориш?
— Нямам представа как се казва. Онази там е, с равната поляна горе-долу по средата на склона.
— Хората и казват пасището Итадори.
— О, значи има име, така ли?
Щом стигнаха дотам, пасището се оказа малко плато, леко наклонено на югоизток и даващо отличен изглед към околността. Селяните обикновено отвързваха тук крави и коне, за да пасат, но тази вечер не се виждаше или чуваше нито едно животно. Неподвижността се нарушаваше само от топлия пролетен ветрец, който милваше тревата.
— Ще останем да нощуваме тук — обяви Такуан. — Врагът Такедзо ще падне в ръцете ми, досущ както военачалникът Цао Цао от Вей паднал в ръцете на Чу-ко Кун-Мин.
— Какво ще правим тук? — попита Оцу, щом свалиха товара си.
— Ще седим — отвърна твърдо Такуан.
— Как можем да уловим Такедзо, само като седим тук?
— Ако опънеш мрежа, можеш да хванеш летяща птица, без сам да летиш.
— Но ти не си опъвал мрежи. Сигурен ли се, че не те е обладал дух на лисица или нещо такова?
— Хайде тогава да стъкмим огън. Лисиците се боят от огъня, значи ако е така, както казваш, духът скоро ще бъде прогонен.