Войната на Либърти
- Автор: Груб Джеф
- Серия: StarCraft #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светослав Ковачев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на Либърти». Краткое содержание книги:
Кериган нададе вик и останалата част от прикования отряд се надигна от скривалищата си и заля кулата със залп от шипове. Рейнър заходи за втори удар от въздуха, но това се оказа излишно: нова серия експлозии бе разцъфтяла в основата й през това време, тя вече се накланяше и докато бившият шериф се отдалечаваше, кулата се срина напълно зад гърба му.
Личната връзка на Майк изпука.
— Следващият път нека да бъде нещо важно, приятел! — заяви капитанът.
— Какво каза той? — попита Кериган, след което добави: — Няма значение. Той е прасе, но прасе, което си разбира от работата.
Майк поклати глава.
— Капитан Рейнър е един от най-почтените и морални мъже, които съм срещал, откакто напуснах Тарсонис.
— Да, точно такъв е на повърхността — отвърна Кериган. — Всичко е под адски здрав контрол. Но отдолу, той е истинско прасе, като повечето хора. Повярвай ми.
Майк не знаеше какво да отговори. В края на краищата, успя да скалъпи:
— Той е под голямо напрежение напоследък.
Кериган отново изсумтя.
— Да, бе, кой не е?
В полезрението им вече бе влязъл командния център, поредната полу-сфера стандартна изработка, способна да се придвижва. Все пак, този блестеше под слънчевите лъчи: Зергите още не бяха успели да го заразят. Някакси това накара Майк да се почувства едновременно по-добре и по-зле.
Той получи ново обаждане. Този път Рейнър искаше подкрепления. Би ли могла Кериган да изпрати войниците, които още бяха с нея?
— Той пита… — започна Майк.
— Изпрати ги — прекъсна го Кериган.
— Но ти трябва да…
— Аз трябва да вляза вътре. И мога да го направя със или без помощни войници. Те са просто допълнителни мишени. Кажи им да тръгват, а ти ме последвай, когато можеш.
Майк предаде заповедите, докато Кериган слагаше шлема и качулката на призрачния си костюм. Той я изгледа как тя пристегна шлема, включи някакво устройство на колана си и…
Изчезна.
Не, не точно изчезна. Имаше някакви вълнички около нея, които човек би могъл да проследи, ако знаеше какво да търси и се взираше много втренчено. Пазачите пред входа на командния център не знаеха за какво да се оглеждат и едва ли го правеха достатъчно сериозно. Чу се залп от невидима шрапнелова пушка и всеки от тях беше разкъсан на парчета. Последва експлозия пред главната порта и тя внезапно се разтвори широко. За миг, сред пушека се мярна един силует; женска фигура с голямо оръжие. След това тя изчезна в пастта на вражеския команден пост.
Майк тръгна бавно след нея, с ясното съзнание, че не притежаваше нито маскировъчното устройство, нито псионичния талант, чрез който ставаха възможни телепатичните призраци. Той се спря за момент край мъртвите пазачи. Те бяха облечени в униформите на Ескадрила Алфа, а върху кървящите им глави имаше поляризирани шлемове, заради слънчевата светлина на Антига. Той реши да не ги сваля, защото това можеше да се окажат хора, които познаваше. Хора, които все още му дължаха пари от играта на покер.
Майк се прокрадна сред разрушенията на командния център.
Лесно беше да различи откъде бе минала Кериган; Майк просто следваше пътеката от потрошени и кървящи трупове. Мъже и жени в пълно бойно снаряжение бяха разхвърляне наоколо като парцалени кукли и сега лежаха смачкани в локви от собствената си кръв.
Майк си спомни за миг за лейтенант Суолоу и осъзна, че вече бе започнал да свиква с току-що убити тела. Може би си изграждаше емоционалната броня, необходима за оцеляване в един свят на война.
Той откри шрапнеловата пушка на Кериган забодена в предния флексищит на преобърната крачеща канонерка Голиат. Някъде отпред се чуваха звуците на битка. Противно на себе си, той стисна собственото си гаусово оръжие и забърза напред.
И беше възнаграден с привилегията да наблюдава Сара Кериган в бой.
Това беше някаква кървава поезия, един вид боен балет. Тя вече бе стигнала до центъра на командния пост, въоръжена със своя нож и гранатомет. Появяваше се видимо за едно мигване на окото, прерязваше някое гърло и също толкова бързо ставаше отново невидима. Пехотинците се втурваха към това място, а тя изникваше на метър от него и изстрелваше залп от упор в шлема на мишената си. Пак изчезваше, след това пак се появяваше, този път за да извърти един ритник и да счупи врата на ревящия заповеди офицер.
Майк вдигна оръжието си, но откри, че не можеше да стреля. И не бе само заради неохотата да отнеме човешки живот. Той не можеше да различи къде се намираше тя в който и да е момент. А през цялото време, тя се движеше с котешка грациозност и устрем, който разкъсваше всеки противник, изправил се на пътя й.