Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— На вас май че не ви е интересно — обади се най-сетне огорчено Ирена.
— Не ми е интересно! — призна си той.
— Ами тогава да отидем да вечеряме.
Вечеряха в една от старинните винарски изби па града. Вътре беше много хладно, миришеше силно на бъчви, оцет и стеаринови свещи, които мигаха с бледа светлина в полумрака на помещението. Първото нещо, което видяха, бе някакъв исполин с бял колосан нагръдник под коприната на реверите и с още по-бяла коса. Както трябваше да се очаква, в ръката си държеше голям стакан с тъмно вино, което тъкмо оглеждаше на слабата светлина. Още трима души имаше на масата, старинна и яка като самия него, но те просто не се забелязваха.
— Това е лорд Уелч — каза тихо Ирена.
— Кой Уелч, философът?
— Той същият… Казват, че пиел по половин бъчва на ден.
Тъкмо се готвеха да подминат масата, и от нея стана някакъв невзрачен млад човек с оредели зъби.
— Ако искате, заповядайте на нашата маса — покани ги той. — Тъкмо ще си правим компания.
Ирена погледна колебливо към академика — предложението явно не я въодушеви.
— Нямам нищо против — отвърна Урумов. Уелч си е Уелч…
Те тръгнаха към масата, Ирена запита тихо на унгарски:
— Вярно ли е, че налита?
— Като носорог — отвърна нехайно младежът с лошите зъби.
— Затова ли ме покани?… За да му завъртя тука някои плесник?
— Ако го направиш — роб ще ти стана! — заяви въодушевено младежът. — За цял живот!
Когато ги представиха, Уелч стана прав, леко изпъчил мощните си гърди. Изглеждаше напомпан като автомобилна гума, главно със самочувствие. Това не подхождаше много на титлата му, освен ако я бе получил съвсем наскоро. Другият от възрастните мъже се оказа някакъв световен нумизматик, швед по народност. Тая професия му подхождаше, мършавият му профил като че ли бе изрязан върху стара римска монета.
— Знаете ли, госпожо, че приличате ужасно на третата ми жена — каза Уелч, като оглеждаше доста безцеремонно Ирена.
— Чудесно! — отвърна Ирена. — Да се смятам ли в безопасност?
— Напълно! — каза философът с известна горчивина. — Тя беше испанка. И се разделихме, когато счупи в главата ми една китайска фарфорова ваза от деветия век.
— А главата ви? — полюбопитствува нумизматикът.
— Главата — нищо! Но вазата струваше няколко хиляди лири, честна дума ви казвам. А стана просто на прах.
— Това се казва глава! — измърмори с уважение нумизматикът.
— А вашият рекорд какъв е?
Нумизматикът се замисли.
— Преди двайсет години на киевската аерогара — каза той. — Пробих с главата си стъклената врата на бюфета.
— Никак не е лошо! — кимна съчувствено Уелч. — Руската водка е много опасно питие, особено ако не си свикнал с нея.
— Да, направо я подцених — съгласи се нумизматикът.
И за да не стане някаква грешка, двете светила сега смучеха „бича кръв“, силно, тъмно вино, малко сладко на вкус, като че ли специално създадено за студенокръвни северняци. Ядоха млади петлета с гарнитура от задушени картофи, поляха ги изобилно с виното, разговорът се повиши с цяла октава. След премеждието си с токайското вино академикът пиеше много внимателно, опитваше само по глътка. Но и това не се оказа съвсем безопасно, той неусетно се вмъкна в общия разговор.
— Господин Уелч, скоро четох вашата последна книга „Интуиция и познание“.
— Да, да! — засмя се философът. — Знам какво ще ми кажете — субективизъм!
— Ами няма да ви го кажа, щом си го знаете… Но книгата ви е интересна и остроумна.
— Приятно ми е да го чуя от вас… Вие марксист ли сте?
— Нямам нададен диплом… Но мисля, че…
— Да, ясно!… А какво не й харесвате?
— Как да ви кажа — запъна се леко академикът. — Вие май сте забравили да обясните какво всъщност е интуиция.
— Това никой не може да обясни — отвърна с достойнство философът. — Но, общо взето, означава усет към истина.
— А имахте ли тоя усет, когато се оженихте за испанката?
— Да, разбира се! И си бях застраховал вазата.
— Поздравявам ви! — каза академикът. — Тогава имате право да боравите с това понятие.
Към единайсет часа нумизматикът бе станал прав и държеше някакъв неразбран тост за монетите като средство за дружба и братство между народите. Уелч бе преминал на коняк и го гълташе на такива леки и спокойни глътки, сякаш все още пиеше вино. Някъде по залите свиреше оркестър, а цигареният дим бе станал толкова гъст, че дори свещите започнаха да мигат. Бичата кръв се бе оказала по-опасна от токайското, академикът усещаше, че трябва веднага да стане.