Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Намерих!… Детелина намерих!
Отначало помисли, че се шегува, но после действително видя, че държи в ръката си стръкче четирилистна детелина. Нежните листенца трептяха на вятъра, той дори ги подръпна едно по едно, сякаш се страхуваше от измама. За пръв път в живота си виждаше истинска четирилистна детелина, дори му беше трудно да повярва на очите си.
— Това е щастието, господин професоре! — говореше младата жена. — Вас ви чака голямо щастие!
— Глупости, щастието е ваше, вие намерихте детелината! — отвърна едва ли не обидено академикът.
— Не е вярно! — възкликна тя. — Аз го търсих заради вас, значи късметът е ваш.
Тоя се усмихна неволно:
— Много лесно се отказвате от щастието, мила Ирена. Вие сте млада, то ви е…
— Не, не, господин професоре, аз имам всичко, което ми е необходимо.
— А пък аз съм по-добре и от вас — каза професорът. — На мен вече нищо не ми е необходимо.
— Не бива да говорите така, господин професоре. Дори да е истина! — отвърна тя огорчена. — Много ви моля, вземете тая детелина. Имам лошо предчувствие, ако не я вземете.
В крайна сметка той се принуди да вземе детелината. Положи я грижливо между листовете на джобното си тефтерче, пъхна тефтерчето в джоба си. Ирена едва сега се успокои.
— Ето това е! — каза доволно тя. — Дори да не е вярно, какво пречи да си я вземете?… Поне ще имате един спомен от Унгария.
— Ще имам спомен от вас — отвърна той. — Невероятен спомен. Защото за пръв път виждам жена да се отказва от своето щастие. И то заради някакъв си стар, уморен човек.
— Ами вие не разбирате! — възкликна тя умолително. — Щастието наистина беше ваше. Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.
Скоро те тръгнаха. Вятърът все тъй нагъваше безкрайното зелено море и там, където се образуваха невидимите вълни, тревата изведнъж добиваше много по-ясен цвят. Бе все така пусто, разпокъсаните облаци пред тях сега се вдигаха като изпарения към небето. И в един миг сякаш всичко се разруши — срещу тях се зададе раздрънкан и неугледен камион, като бляскаше със стъклата си.
Пристигнаха в Егер към обяд. Тънката облачна пелена се бе разтворила в небето, старият град блестеше от слънце. Настаниха се в хотела и веднага слязоха да обядват. Академикът се учуди колко леко го носеха краката му. И тая лекота сякаш идваше отвътре, от препълнените му с въздух дробове. Ирена вече го чакаше — тая странна жена като че ли не приличаше на никоя друга. Кога намираше време да се погрижи за всичко, включително и за тоалета си, той не разбираше. Сега нещо добро и шеговито проблясваше в очите й.
— Господин професоре, вие май че не вярвате в чудеса — каза тя. — И затова не вярвате и на детелината!
— А според вас какво значи чудо — запита той. — Нещо невероятно и свръхестествено?
— А защо не? Нима природата не е свръхестествена?
— Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща.
— Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.
— А аз мога и без надежди, и без чудеса.
— Не, не вярвам! — отвърна тя. — Кажете ми, твърдо и безпрекословно ли вярвате, че някой ден ще умрете?
— А как иначе? — учуди се той.
— Съмнявам се! Вие естествено знаете, че ще умрете… И все пак не вярвате, в дъното на душата си, искам да кажа. Никой не вярва. Пък и аз не вярвам. Как така изведнъж светът ще остане без мен? Това абсолютно не е възможно! — завърши тя със съвсем сериозен глас.
Той едва забележимо се усмихна.
— Що се отнася до вас — непременно сте права. И на мен ми е трудно да си представя светът без вас.
— Аз не се шегувам.
— Знам — каза той.
В тоя миг дойде келнерът и им поднесе листа. Ирена веднага пъхна носа си в неговите гланцирани страници, може би беше мъничко късогледа.
— Наистина ли имате това — попита тя едва ли не възбудено. — Супа от опашки на раци?
— Да, госпожо! — отвърна с достойнство келнерът.
— По холандски?
— Да, госпожо.
— И вие твърдите, че на света не стават чудеса? — обърна се тя към академика. — Има чудеса, разбира се!
Късно следобед те разгледаха старините на града. Но оживлението на Ирена да му разкаже хубавите стари легенди, свързани още с борбата срещу турските нашественици, не срещна кой знае какво съчувствие. Академикът слушаше невнимателно, погледът му се рееше в далечината, където нямаше нищо освен няколко бели крави на едри черни петна. Кравите си пасяха спокойно и делово и това му се струваше много по-интересно от крепостните стени, по които преди много векове бе дрънчало оръжието. Доста отдавна тон бе загубил всякакъв интерес към вещите, които, го окръжаваха, дори към красивите и изящни вещи. Топа бяха вече неща от друг свят, от който бавно се оттегляше. Той инстинктивно чувствуваше, че трябва Да скъса всички връзки с тях, ако иска да изчезне без болка.