Нощем с белите коне

— Ами вие не разбирате! — възкликна тя умолително. — Щастието наистина беше ваше. Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.

Скоро те тръгнаха. Вятърът все тъй нагъваше безкрайното зелено море и там, където се образуваха невидимите вълни, тревата изведнъж добиваше много по-ясен цвят. Бе все така пусто, разпокъсаните облаци пред тях сега се вдигаха като изпарения към небето. И в един миг сякаш всичко се разруши — срещу тях се зададе раздрънкан и неугледен камион, като бляскаше със стъклата си.

Пристигнаха в Егер към обяд. Тънката облачна пелена се бе разтворила в небето, старият град блестеше от слънце. Настаниха се в хотела и веднага слязоха да обядват. Академикът се учуди колко леко го носеха краката му. И тая лекота сякаш идваше отвътре, от препълнените му с въздух дробове. Ирена вече го чакаше — тая странна жена като че ли не приличаше на никоя друга. Кога намираше време да се погрижи за всичко, включително и за тоалета си, той не разбираше. Сега нещо добро и шеговито проблясваше в очите й.

— Господин професоре, вие май че не вярвате в чудеса — каза тя. — И затова не вярвате и на детелината!

— А според вас какво значи чудо — запита той. — Нещо невероятно и свръхестествено?

— А защо не? Нима природата не е свръхестествена?

— Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща.

— Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.

— А аз мога и без надежди, и без чудеса.

— Не, не вярвам! — отвърна тя. — Кажете ми, твърдо и безпрекословно ли вярвате, че някой ден ще умрете?

— А как иначе? — учуди се той.

— Съмнявам се! Вие естествено знаете, че ще умрете… И все пак не вярвате, в дъното на душата си, искам да кажа. Никой не вярва. Пък и аз не вярвам. Как така изведнъж светът ще остане без мен? Това абсолютно не е възможно! — завърши тя със съвсем сериозен глас.

Той едва забележимо се усмихна.

— Що се отнася до вас — непременно сте права. И на мен ми е трудно да си представя светът без вас.

— Аз не се шегувам.

— Знам — каза той.

В тоя миг дойде келнерът и им поднесе листа. Ирена веднага пъхна носа си в неговите гланцирани страници, може би беше мъничко късогледа.

— Наистина ли имате това — попита тя едва ли не възбудено. — Супа от опашки на раци?

— Да, госпожо! — отвърна с достойнство келнерът.

— По холандски?

— Да, госпожо.

— И вие твърдите, че на света не стават чудеса? — обърна се тя към академика. — Има чудеса, разбира се!

Късно следобед те разгледаха старините на града. Но оживлението на Ирена да му разкаже хубавите стари легенди, свързани още с борбата срещу турските нашественици, не срещна кой знае какво съчувствие. Академикът слушаше невнимателно, погледът му се рееше в далечината, където нямаше нищо освен няколко бели крави на едри черни петна. Кравите си пасяха спокойно и делово и това му се струваше много по-интересно от крепостните стени, по които преди много векове бе дрънчало оръжието. Доста отдавна тон бе загубил всякакъв интерес към вещите, които, го окръжаваха, дори към красивите и изящни вещи. Топа бяха вече неща от друг свят, от който бавно се оттегляше. Той инстинктивно чувствуваше, че трябва Да скъса всички връзки с тях, ако иска да изчезне без болка.