Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Всъщност къде отиваме? — запита най-сетне академикът.
— В Хортобаги — каза тя. — Хортобаги е сърцето на унгарската пуста.
— А това какво е? — той посочи равнината.
— Това все още е нищо! А пустата е истинско зелено море.
— Виждате ми се малко тъжна.
— Тъжна ли? Не, в никакъв случай. Просто се наслаждавам на природата.
— Когато човек се наслаждава, никога не изглежда тъжен.
— Да, прав сте — каза тя. — Наслаждение не е вярната дума. Разбира се, че не се наслаждавам. Това дори е малко вулгарно. Може би се зареждам с нея, както се зареждат акумулаторите. Само че аз не се зареждам с енергия, а със спокойствие. Защото точно това ни липсва в града.
— Спокойствие? Та вие сте толкова жизнена, Ирена. Вашата истинска природа е движението, а не покоят.
— Може би — отвърна тихо младата жена. — И все пак животът в града е толкова уморителен. Може би защото не е естествен.
— Да, точно така! — отвърна академикът.
Те мълчаха и си почиваха до Хортобаги. И когато колата съвсем се загуби сред необятната зелена пустош, тя каза:
— Спрете, моля!…
Шофьорът извади колата на банкета, те слязоха. Тънката пелена на небето се бе разпокъсала, сега ниско над пустата се носеха едва-едва прозирни космати валма от облаци с провиснали краища, които в далечината едва докосваха повърхността. Духаше поривист вятър, който като че ли се усилваше от своя собствен бяг, тъй като по пътя му нямаше нищо, което да го спре и забави — ни възвишение, ни дърво, ни дори нищожно храстче, само безкрайна зелена равнина, опряна в далечния ръб на небето. Така, заобиколени от облаци и сенки, духани от ветровете, те приличаха на две едва забележими човечета, загубени сред сиви крачещи исполини. Академикът дълго стоя така, с нос, вдигнат срещу поривите на вятъра, в сивия си костюм, със смешната си ненужна сива шапка, обзет от вълнение, което приличаше на страх от бездна. Струваше му се, че изведнъж е попаднал в някакъв друг свят, с някакви други нереални измерения, огромни по мащаб, в който ураганите могат да го отвеят като мушици в безкрая. Те стояха дълго тъй, без да си кажат нито дума, най-сетне Ирена го запита високо, за да надвика вятъра:
— Харесва ли ви?
— Малко е страшно! — отвърна удивен академикът.
— Да, но пък хубаво — каза тя. — Всичко хубаво е малко страшно. И вижте каква трева, господин професоре. Всъщност това не е трева, а детелина, истинска детелина, каквато са пасли и конете на Атила.
Но академикът все тъй не сваляше носа си към бедната земя.
— Да, тука не бива да живеят хора!… Тука трябва да препускат само могъщи коне.
Наистина те бяха нагазили в море от детелина със сладкия дъх на мед, който дори ветровете не можеха да отнесат. Току-що бе нацъфтяла и всичко наоколо бе посипано с малки розови петънца като капчици от зората.
— Господин професоре, искате ли да ви намеря четирилистна детелина?
— За какво ми е?
— За щастие — отвърна тя. — Не може да няма поне една сред тоя океан. А вие се разходете малко, господин професоре, това е полезно за вас.
Академикът тръгна бавно през пустата, с все същото чувство на страх от бездна. Вървеше бавно, едва ли не опитваше всяка крачка с върха на обувките си, сякаш се движеше по слаб лед. Усещането за нереалност стана още по-силно, имаше чувство, че се е върнал с хиляди години назад в далечното време, когато светът е бил пресен като росата, която сега влажнеше жалките му обуща. Вятърът все тъй свистеше, облаците бавно крачеха. Той вървя много дълго и най-сетне се обърна, малко изплашен, като плувец, който иска да види колко далече е останала сушата. Нищо не се бе изменило, всичко изглеждаше все тъй гигантско и пусто, само роклята на Ирена бе цъфнала като един-единствен мак в далечината. По-нататък се виждаше лъскавият гръб на колата — като глупава консервена кутия в рая, помисли обидено той. Стига му толкова — да се връща. Дробовете му бяха пълни с въздух, ставите с приятна умора. Стига толкова.
Беше изминал половината път, когато макът изведнъж оживя. Тя се бе изправила, махаше ръце и нещо оживено викаше:
— Господин професоре… господин професоре!
Нямаше никакъв страх в гласа й. Навярно бе видяла някакъв охлюв или нещо от тоя род, тука друго животно нямаше къде да се скрие. Но като наближи още малко, той ясно дочу: