Даровете на слънцето
- Автор: Робертс Нора
- Серия: the irish trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Даровете на слънцето». Краткое содержание книги:
Кучето скочи от пикапа и се вмъкна през задната врата.
Намръщеното изражение на Брена изчезна и тя продължи:
— Ако си намислила да пазаруваш в Уотърфорд сити или Дъблин, Дарси е момичето за теб. Не обича нищо повече от обикалянето по магазините, пробване на дрехи и обувки, мазане с гримове и пудри. Но ако печката ти прави номера или покривът ти протече… — Намигна, докато въвеждаше Джуд през предната врата, — …само ми се обади.
Наоколо всичко бе потънало в цветя — подредени по цвят и форма, те представляваха великолепен килим: насадени в лехите или в многобройни саксии от червена глина, стигаха чак до вратата.
Привидно сияеха безразборно, но всъщност цареше строг ред, прецени Джуд пред прага на къщата. Верандата, изтъркана до блясък, съперничеше по чистота с операционна зала. Джуд неволно трепна, когато Брена нехайно остави отпечатъци от ботушите си.
— Мамо! — изкънтя гласът й в спретнатия коридор и нагоре по извитото стълбище. Отнякъде се измъкна дебела сива котка и започна да се отърква в краката й. — Водя гости.
Къщата мирише на жена, бе първата мисъл на Джуд. Не само на цветя, не само на препарат за полиране. Долавяше се едва различим женски аромат парфюми, червила, шампоани — онези сладки миризми, които винаги витаят около младите жени.
Помнеше този аромат от колежа и се зачуди дали затова стомахът й се сви. Чувстваше се неловко и не на място сред всички онези доверяващи се едно на друго момичета.
— Мери Брена О’Тул, ще имам грижата да ти съобщя когато изгубя слуха си. Тогава можеш да ми викаш.
Моли се появи в коридора. Разпасваше къса розова престилка.
Беше набита, не по-висока от дъщеря си, но определено по-пълна. Позагубилата й лъскавина коса бе прибрана и пригладена. На пълничкото й хубаво лице се появи усмивка, а дружелюбните зелени очи засияха приветливо преди да подаде ръка за поздрав.
— Значи си довела госпожица Мърей да ме види. Доста приличаш на баба си… Много мила жена. Радвам се да запознаем.
— Благодаря. — Десницата, поела ръката на Джуд, силна и твърда — цял живот бе градила дом. — Дано не идвам в неподходящ момент.
— Съвсем не. Около семейство О’Тул непрекъснато се явява едно-друго. Ела да поседим в гостната. Ще приготвя чай.
— Не бих искала да ви създавам грижи.
— Какви грижи? — Моли я стисна окуражително по рамото, все едно бе някоя от дъщерите й. — Точно ще ми правиш компания, докато тази девойка тук тропа из кухнята и ругае. Брена, казвам го точно както ще го кажа и на баща ти, щом ми се мерне пред очите: време е тоя хладилник да бъде изнесен от къщата ми и да се купи нов.
— Ще го оправя.
— Вие двамата все това повтаряте. Поклати глава, въвеждайки Джуд в гостната, подредена с удобни столове и свежи цветя. — При толкова много сръчни хора, които никога не искат да изхвърлят нищо, това е истинско бреме, госпожице Мърей. Постоянно чувам: „Ще го оправя.“ И Брена, помогни на госпожица Мърей да се почувства у дома, докато се погрижа за чая. После ще опитваш да оправиш хладилника.
— Няма да се опитвам, а ще го оправя — промърмори Брена, когато майка й се отдалечи и нямаше вероятност да я чуе. — А дори и да не успея, ще стане за части, нали?
— Части за какво?
Брена извърна глава назад, после отново погледна Джуд и се ухили.
— О, за това-онова, където потрябват. Чух, че миналата неделя Джак Бренан дошъл да иска извинение с букет цветя.
— Да, вярно е. — Джуд седна вдървено. — Беше много мил. Толкова се смути. Ейдан не е трябвало да го кара да го прави.
— Така си връща на Джак за сцепената устна. — Размърда се на стола и кръстоса обутите си в ботуши крака. Очите й засияха. Чудя се как въобще е успял да го цапне. Много рядко забавен от уискито юмрук се стоварва върху Ейдан Галахър.
— Вината е моя, предполагам. Неволно извиках… — По-скоро изпищях, помисли си Джуд, изпълнена с отвращение към себе си. — Вероятно го разсеях и така получи юмрук в лицето. Главата му отскочи назад, а от устата му потече кръв. Никога не бях виждала подобно нещо.
— Сериозно? — Смаяна, Брена стисна устни. Дори в женско домочадие като тяхното от време на време се размахваха юмруци. Най-често нейните. — В Чикаго не се ли бият?
Джуд се усмихна.
— Не и в квартала, където живея — поясни тя. — Ейдан често ли се бие с клиентите си?
— Не. Е, навремето все той започваше. Но сега, ако някой прекрачи границата и не се държи както трябва, Ейдан се оправя с приказки. А повечето хора и без това предпочитат да не го предизвикват. Семейство Галахър са известни с мрачните си настроения и избухливостта си.
— За разлика от семейство О’Тул — подметна Моли суховато, внасяйки подноса с чай, — които са със слънчево настроение ден и нощ.