Даровете на слънцето
- Автор: Робертс Нора
- Серия: the irish trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Даровете на слънцето». Краткое содержание книги:
— Ейдан, ти… Това е… Не мисля…
— Да, това е чудесна идея. Хайде и двамата просто да спрем да мислим за няколко минути.
Хвана долната й устна — възхити се на мекотата й — със зъби. Джуд тихо простена; очите й се замъглиха, станаха по-тъмни. Остро желание прониза слабините му.
— Господи, колко си сладка…
Пръстите му се откъснаха от плота и я погалиха по скулата. Тъй като я държеше там, където искаше, се насочи към устните й. Опита, а после напълно се потопи във вкуса им.
Тя очевидно бе на път да се предаде, но той все пак използва зъбите си, за да я накара да простене. И навлезе по-дълбоко, отколкото възнамеряваше.
Тя продължаваше да потреперва — напомняше му вулкан, готов да изригне; за буря, на път да се разрази. Ръцете й оставаха притиснати между двамата, но пръстите й сега стискаха ризата му и се държаха здраво.
Дочу го да мълви нещо, от което кръвта и закипя. Устата му бе така гореща, така веща, а тялото му стегнато, силно. Ръцете му я докосваха по лицето нежно, сякаш бяха крилца на пеперуда. Не й остава друго освен да дава, да дава, дори когато една шокираща, непозната за нея част от собственото й тяло я тласкаше да взима.
Когато той се отдръпна, все едно изтегли света от нея.
Остави ръце върху лицето й, изчака очите й да се отворят, да се прояснят. Първоначално възнамеряваше само да вкуси, да се наслади на момента. Да провери. Но нещата прекрачиха очакванията му и излязоха извън контрол.
— Ще ми разрешиш ли да те имам?
Огромните й очи блестяха от смущение и удоволствие. И за малко да го накарат да се свлече на пода. Не и допадаше това усещане.
— Аз… Какво…
— Ела горе и се люби с мен.
Шокът дойде част от секундата преди да кимне в знак на съгласие.
— Не мога. Не. Това е напълно безотговорно.
— Има ли някой в Америка, който те възпира?
— Да ме възпира? — Защо мозъкът й отказваше да функционира? О, не. Не съм обвързана с никого. — Внезапният блясък в очите на Ейдан я накара да се отдръпн — Това не означава, че просто ще… Не спя с почти непознати мъже.
— В момента имам чувството, че се познаваме по-добре.
— Чисто физическа реакция.
— Съвършено си права. — Отново я целуна пламенно и настойчиво.
— Не мога да дишам.
— И на мен ми е малко трудно — призна той. Беше против инстинктите му, но леко се отдръпна. — Е, какво ще направим по въпроса, Джуд Франсис? Ще го анализираш ли на интелектуално ниво?
Гласът му може и да притежаваше естествената мелодичност на ирландците, но същевременно можеше да нанася и удари. И понеже й идеше да се свие, тя изправи рамене.
— Не възнамерявам да се извинявам само защото не скочих с теб в леглото. И ако предпочитам да бъда на интелектуално ниво, това си е моя работа.
Той затвори уста преди да изрече нещо присмехулно. После заби ръце в джобовете и започна да крачи напред-назад.
— Винаги ли трябва да постъпваш разумно?
— Да.
Спря, погледна я с присвити очи, разбра колко е объркана, отметна глава назад и се засмя.
— По дяволите, Джуд, ако се развикаш или метнеш нещо, сигурно ще се впуснем в яростна кавга и ще завършим с боричкане на пода. И трябва да призная, че бих се почувствал по-удовлетворен.
Тя си позволи бързо да си поеме дъх.
— Не крещя, не мятам предмети и не се боричкам.
Веждите му се стрелнаха нагоре.
— Никога ли?
— Никога.
Този път усмивката му разцъфна бързо, смесица от веселие и предизвикателство.
— Обзалагам се, че знам как да променя това. — Пристъпи към нея и поклати глава, когато тя отстъпи. Хвана един от кичурите й и леко го дръпна. — Готова ли си да се обзаложиш?
— Не. — Усмихна се колебливо. — Нито се занимавам с комар.
— Носиш името Мърей и твърдиш, че не се занимаваш е комар? Ти си срам и позор за рода си.
— Това е доказателство за доброто ми възпитание.
— Лично аз бих заложил на потеклото. — Залюля се, без да престава да я изучава внимателно. — Е, най-добре да поемам обратно. Една разходка в дъжда ще прочисти главата ми.
Докато той взимаше сакото от закачалката, тя се опита да си възвърне самоконтрола.
— Нали не се сърдиш?
— Защо да се сърдя? — Очите му — блестящи и напрегнати — се впиха в нейните. — Имаш право да кажеш не, нали?
— Естествено. — Прочисти гърлото си. — Но все пак мнозина мъже биха се разсърдили.