Деветте принца на Амбър [bg]

В този момент от съседната зала долетяха разтревожени гласове и възклицания. Пристигаха наемниците на Ерик и ако той не ме убиеше преди тяхното идване, то бях сигурен, че те щяха да свършат тази работа — най-вероятно с някой арбалет.

От дясната му китка капеше кръв. Ръката му все още бе твърда, но имах чувството, че при други обстоятелства, като запазвам отбранителна позиция, бих могъл да го уморя достатъчно при подобна рана на китката, за да проникна зад защитата му в подходящия момент, когато действията му започнат да стават по-бавни.

Изругах под нос и Ерик се засмя.

— Беше глупаво от твоя страна да идваш тук.

Той не забеляза какво правех, докато не стана прекалено късно. (Аз се придвижвах заднешком и опрях гръб на вратата. Рисковано беше да не си оставя никакво място за отстъпление, но все пак бе за предпочитане пред сигурната смърт.)

Успях някак с лявата си ръка да пусна резето. Вратата беше огромна и тежка и сега щеше да им се наложи да я разбият, за да проникнат вътре. Така щях да разполагам с още няколко минути. Ала по този начин се сдобих и с рана на рамото, от атаката, която успях да отблъсна само частично, докато се занимавах с резето. За щастие пострада лявото ми рамо. Ръката с меча остана незасегната.

Усмихнах се с демонстративна самоувереност.

— Май ти постъпи глупаво, като се напъха тук. Сам знаеш, че започваш да ставаш по-бавен — и се хвърлих в яростна, бърза, ожесточена атака.

Ерик ме отблъсна, но му се наложи да отстъпи с две крачки.

— Раната вече ти въздейства — добавих аз. — Ръката ти отслабва. Сигурно усещаш как силата я напуска…

— Млъкни! — изкрещя той и разбрах, че съм успял да го стресна. Това увеличава с няколко процента шансовете ми, реших аз, и го притиснах с всички сили, като съзнавах, че не бих могъл дълго да поддържам това темпо.

Но Ерик не го съзнаваше.

Бях посял семената на страха и той се огъна под стремителната ми атака.

По вратата се стовариха удари, ала за известно време можех да не се притеснявам от това.

— Ще те убия, Ерик — упорствах аз. — Станал съм по-издържлив от преди и този път ще си го получиш, братко.

Видях как страхът тръгна от очите му и се разля по цялото му лице. Поведението му се промени в съответствие. Той започна да се бие изцяло в отбрана и да отстъпва под моя напор. Сигурен бях, че не се преструваше. Усещах, че съм успял да го заблудя, защото всъщност Ерик винаги е бил по-добър с меча от мен. А дали пък и аз самият не се заблуждавах по същия начин? Ами ако почти се бях предал благодарение на същата теза, която ми бе внушена най-вече от него? Ами ако през цялото време сам себе си бях заблуждавал? Може пък и аз да съм не по-малко добър. Обзет от странна самоувереност, опитах същата атака, която бях изпробвал преди и успях да оставя нова червена рязка върху ръката му над лакътя.

— Колко глупаво, Ерик — подразних го аз. — Не вярвах да се хванеш два пъти на същата въдица.

Той отскочи зад един широк фотьойл и известно време се биехме над него.