Лунният камък
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунният камък». Краткое содержание книги:
Заплетеният и динамичен сюжет на книгата грабва още от първите страници.
Лунният камък е магнетичен жълт диамант, украсявал някога челото на индуския бог на Луната. Но попаднал веднъж в ръцете на простосмъртни, диамантът, както се твърди, носи проклятие.
Полковник Хърнкасл решава да подари диаманта на своята племенница Рейчъл за осемнайсетия й рожден ден. През нощта след празненството ценният подарък изчезва от индийското шкафче на мис Рейчъл. За всичко, свързано с историята на Лунния камък, разказват един след друг героите в романа.
Уилки Колинс въвежда читателя в света на изисканите обноски, където се оказва, че никой не е толкова благопристоен…
Всичко отминава на този свят; дори и успокоителното действие на „Робинзон Крузо“ изчезна, когато Пенелопа най-сетне ме остави. Аз отново се разтревожих и реших да обиколя къщата, преди да завали. Вместо да взема за другар лакея, чийто нос беше човешки и следователно безполезен в непредвидени случаи, аз поведох със себе си ловджийския пес. Можеше да се разчита на това, че той ще подуши неканените гости. Ние обиколихме къщата и двора, излязохме на пътя и се върнахме така, както бяхме отишли — никъде не открихме никакви дебнещи фигури.
Пристигането на екипажите сякаш послужи за начало на дъжда. Той заваля така, като че ли щеше да вали цяла нощ. С изключение на доктора, когото чакаше открита двуколка, всички останали гости се отправиха удобно към къщи в своите карети. Аз изказах опасенията си на мистър Канди, че ще се намокри до кости. Той ми отговори, че се учудва как съм достигнал до тази си възраст, без да разбера, че кожата на лекаря е непромокаема. Докторът си тръгна под дъжда, смеейки се на собствената си шега; и ние най-сетне се освободихме от нашите гости.
Сега остава да ви разкажа историята на настъпилата нощ.
Единадесета глава
Когато си отиде и последният гост, аз се върнах в столовата, където Самюел, застанал пред бюфета, приготовляваше бренди със сода. Моята господарка и мис Рейчъл се зададоха откъм гостната, придружени от двамата джентълмени. Мистър Годфри изпи малко бренди със сода; мистър Франклин не иска да вземе нищо. Той седна; имаше вид на смъртно уморен човек. Изглежда, че разговорите през този тържествен ден го бяха измъчили твърде много.
Обръщайки се да им пожелае лека нощ, моята господарка втренчено се загледа в подаръка на нечестивия полковник; камъкът блестеше върху блузката на младата лейди.
— Рейчъл — попита моята господарка, — къде ще сложиш диаманта си тази нощ?
Мис Рейчъл се намираше в най-весело душевно състояние — в такова настроение, когато на човек му се иска да говори глупости и упорито да ги повтаря като нещо разумно — както вие може би сте забелязали да се случва с млади девойки, чиито нерви са възбудени в края на деня, изпълнен със силни преживявания. Най-напред тя заяви, че не знае къде да сложи диаманта. После каза: „Разбира се, че ще го сложа на тоалетната си масичка заедно с другите си украшения“. След това си помисли, че диамантът може да заблести с ужасната си лунна светлина в тъмнината и да я изплаши през нощта. После си спомни за индийското шкафче, което се намираше в нейната гостна стая, и тутакси реши да остави индийския диамант в индийското шкафче, за да даде възможност на двете прекрасни ориенталски произведения да се полюбуват едно на друго. Тук моята господарка, изслушвайки търпеливо всичките тези бръщолевения, прекъсна любимата си дъщеря:
— Но, мила моя, твоето индийско шкафче не може да се заключва!
— Боже мой, мамо! — извика мис Рейчъл. — Това да не е хотел? Нима в нашия дом може да има крадци?
Без да обръща внимание на този причудлив отговор, моята господарка пожела лека нощ на двамата джентълмени; сетне се обърна към мис Рейчъл и я целуна.
— Защо не оставиш диаманта си при мен тази нощ? — попита тя.
Мис Рейчъл прие тия думи така, както преди десет години би приела предложението да се раздели с новата си кукла. Моята господарка разбра, че тази вечер не може да я вразуми.
— Ела при мен утре, Рейчъл, щом станеш — рече тя. — Имам да ти казвам нещо.
С тия думи моята господарка бавно си излезе, дълбоко замислена и по всяка вероятност не много доволна от хода на своите мисли.
След нея каза лека нощ и мис Рейчъл. Тя подаде първо ръка на мистър Годфри, който стоеше в другия край на салона и разглеждаше една картина на стената. После отиде при мистър Франклин, който продължаваше да седи мълчалив и умислен в ъгъла.
Какво си говориха те двамата — това не можах да чуя. Но застанал близо до голямата дъбова рамка, в която имаше огледало, аз видях как тя, преди да си отиде да спи, крадешком извади от корсажа си подарения й от мистър Франклин медальон и му го показа с усмивка, която наистина означаваше нещо не съвсем обикновено. Това обстоятелство поразколеба моята предишна увереност и аз започнах да си мисля, че Пенелопа може би е права относно чувствата на нейната господарка.