Лунният камък
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунният камък». Краткое содержание книги:
Заплетеният и динамичен сюжет на книгата грабва още от първите страници.
Лунният камък е магнетичен жълт диамант, украсявал някога челото на индуския бог на Луната. Но попаднал веднъж в ръцете на простосмъртни, диамантът, както се твърди, носи проклятие.
Полковник Хърнкасл решава да подари диаманта на своята племенница Рейчъл за осемнайсетия й рожден ден. През нощта след празненството ценният подарък изчезва от индийското шкафче на мис Рейчъл. За всичко, свързано с историята на Лунния камък, разказват един след друг героите в романа.
Уилки Колинс въвежда читателя в света на изисканите обноски, където се оказва, че никой не е толкова благопристоен…
— Пушите ли, мистър Бетъридж? — попита пътешественикът.
— Да, сър, пуша.
— А грижа ли ви е много за пепелта, която остава във вашата лула?
— Не, сър.
— В родината на тия пришълци хората ценят човешкия живот толкова, колкото и вие цените пепелта във вашата лула. Ако животът на хиляди хора стои между тях и възвръщането на диаманта и ако те смятат, че могат да убият тези хора, без да бъдат открити, индусите биха ги убили до един. Да се жертвува кастата, е сериозно нещо в Индия, а да се жертвува човешки живот, не значи нищо.
По този повод аз изказах моето мнение, че индусите трябва да са някаква шайка от крадци и убийци. Мистър Мъртуейт изказа своето мнение, че те били великолепни хора. Мистър Франклин не изказа никакво мнение, а ни върна към предмета на разговора.
— Те видяха Лунния камък върху блузата на мис Вериндър — рече той. — Какво трябва да предприемем сега?
— Това, което е имал наум да стори вашият чичо — отвърна мистър Мъртуейт. — Полковник Хърнкасл е знаел с какви хора е имал работа. Изпратете диаманта още утре под строга охрана в Амстердам. Наредете да направят от него половин дузина диаманти… Тогава Лунният камък вече няма да съществува, с което ще се свършат и всички опасности.
Мистър Франклин се обърна към мен.
— Няма какво да се прави — каза той. — Утре ще трябва да поговорим с лейди Вериндър.
— А какво ще стане довечера, сър — попитах аз, — ако индусите се върнат.
Мистър Мъртуейт ми отговори, преди мистър Франклин да успее да продума.
— Индусите няма да се решат да се върнат довечера — рече той. — Те изобщо не тръгват по прекия път към каквато и да е цел — да не говорим за такива случаи, когато и най-малката грешка може да се окаже фатална.
— Но ако тия мошеници се окажат по-смели, отколкото ги смятате, сър? — упорствувах аз.
— В такъв случай пуснете кучетата — каза мистър Мъртуейт. — Имате ли големи кучета на двора?
— Две, сър. Булдог и ловджийско.
— Стигат. В дадения случай, мистър Бетъридж, булдогът и ловджийският пес притежават едно голямо качество: те вероятно не се измъчват от вашите скрупули и угризения на съвестта относно неприкосновеността на човешкия живот.
Когато мистър Мъртуейт ми нанесе този свой последен удар, от гостната стая се разнесоха звуците на пианото. Той захвърли пурата си и хвана подръка мистър Франклин, за да се върнат при дамите. Тръгвайки подир тях, аз забелязах, че небето бързо се покриваше с облаци. Мистър Мъртуейт също забеляза това. Той ме изгледа някак сухо, насмешливо и каза:
— Тази нощ индусите ще имат нужда от чадърите си, мистър Бетъридж.
Лесно му беше на него да се шегува. Ала аз не бях знаменит пътешественик и не бях прекарал дните си в далечни задморски страни, рискувайки живота си сред крадци и убийци. Влязох в стаичката си, седнал на креслото, целият потънал в пот, и отчаяно се питах: какво ще се прави сега? В такова тежко душевно състояние други просто биха изпаднали в огън. Но аз завърших по съвсем друг начин. Запалих лулата си и запрелиствах „Робинзон Крузо.“
Не минаха и пет минути и ето че попаднах на тия удивителни редове — страница сто шестдесет и първа:
„Страхът от опасност е хиляда пъти по-страшен от самата опасност, когато я видим с очите си; и ние намираме, че бремето от безпокойствието е много по-голямо от нещастието, което сме очаквали.“
На човек, който след всичко това не вярва в Робинзон Крузо, или му липсва някоя чивийка, или пък страда от прекомерна самонадеяност. Не си струва да му се изтъкват доказателства — по-добре е да ги запазим за някой друг, по-доверчив.
Аз отдавна бях изпушил и втората лула и продължавах да се възхищавам от тази чудна книга, когато Пенелопа (която бе поднесла чая) дойде при мен с новини от гостната. Тя бе оставила кречеталките да пеят дует — текстът започвал с голямо „О!“, а музиката отговаряла на думите. Пенелопа забелязала, че моята господарка правела грешки в играта на вист — нещо, което ние не помнехме да се бе случвало досега. Тя видяла знаменития пътешественик да спи в ъгъла. Чула пак мистър Франклин се присмивал на мистър Годфри във връзка с дамските комитети и как мистър Годфри му възразявал твърде рязко, по-рязко, отколкото подобавало на джентълмен, славещ се с благия си характер и с доброто си държане. Забелязала как мис Рейчъл, опитвайки се да успокои мисис Тредгол, й показвала някакви снимки; но в това време скрито хвърляла към мистър Франклин такива погледи, в които нито една умна прислужница не би могла да се усъмни… Накрая тя видяла как доктор Канди тайнствено изчезнал от гостната и после тайнствено се върнал и подхванал разговор с мистър Годфри. Общо взето, работите вървели много по-добре, отколкото, съдейки по вечерята, ние имахме основание да очакваме. Ако бихме могли само да издържим още един час, времето би докарало техните екипажи и би ни освободило от всички гости.