На вратата се позвъни

— Но вие казахте, че не са имали отличителни белези.

— Да, казах. Това не бяха… не бих ги нарекла отличителни белези. — Тя прехапа устни. — Знаех, че ще ме попитате за това. Мислех, че трябва да призная… мисля, че главната причина, заради която й го казах, беше, защото знаех какво изпитва към ФБР, бях я чувала да говори за онази книга и смятах, че ще й стане приятно… искам да кажа, щеше да съвпадне с чувствата й към тях. Знам как ще ви прозвучи това. Надявам се, че няма да кажете на мисис Брунър.

— Ще й го кажа само ако е целесъобразно. — Улф вдигна чашата си, отпи, постави я на масата и ме погледна. — Арчи?

— Може би трябва да изясним една-две дреболии. — Погледнах я, а тя не сведе поглед. Лешниковите й очи изглеждаха по-тъмни, когато гледаше право в мен. — Разбира се — започнах аз, — полицията ви е питала кога сте разговаряли с Олтхаус за последен път? Кога беше?

— Три дни преди това, преди онзи петък. Във вторник сутринта, в коридора, само за минута-две. Съвсем случайно.

— Той спомена ли ви, че работи върху статия за ФБР?

— Не. Никога не разговаряше с мен за работата си.

— Кога за последен път бяхте заедно — на вечеря или по някакъв друг повод?

— Не съм сигурна за датата. Около месец преди това, през октомври. Вечеряхме заедно.

— В ресторант?

— Да. „При Джери“.

— Познавате ли мис Мариан Хинкли?

— Хинкли? Не.

— Или един човек на име Винсънт Ярмък?

— Не.

— Или някой си Тимъти Куейл?

— Не.

— Олтхаус споменавал ли е някое от тези имена?

— Не си спомням. Може да е споменавал. Повдигнах вежди към Улф. Той я гледа половин минута, изсумтя и каза, че се съмнява в ползата от сведенията, които ни е дала, и че по всяка вероятност вечерта е отишла напразно. Докато й го казваше, аз станах, взех палтото й и помогнах да го облече. Улф не се помръдна от стола си. Когато някоя жена идва или си тръгва, той става понякога — вероятно си има някакво правило, но досега не съм го разгадал. Сара Дейкъс ми каза, че не е нужно да си правя труда да я изпращам додолу, но тъй като желаех да й покажа, че някои частни детективи имат обноски, тръгнах с нея. На улицата, докато портиерът спираше такси, тя сложи ръка на моята и заяви, че ще ни е много благодарна, ако не кажем нищо на мисис Брунър, а аз я потупах по рамото. Такова потупване по рамото може да означава всичко: от извинение до обещание, а единствено потупващият е в състояние да каже какво точно.

Когато се върнах горе, Улф все още бе в креслото си, сплел пръсти на най-високата точка на корема си. Затворих вратата и щом се обърнах към него, той изръмжа:

— Лъже ли?

Отвърнах: „Разбира се“, и седнах.

— Откъде знаеш, дявол да го вземе?

— Добре — продължих аз, — за да избегнем спора, признавам, че аз съм този, който разбира от красиви млади дами, а вие — не, тъй като сте си избрали тази линия. Но дори и на вас трябва да ви е известно, че тя не е чак толкова наивна, та да наприказва на мисис Брунър онези неща за агентите от ФБР единствено защото си била помислила, че на мисис Брунър ще й стане приятно. Съмнявам се, че изобщо е наивна. След като го е казала на мисис Брунър, значи си е имала причина, а не просто тези глупости за начина, по който ходели. Имала е истинска причина, бог знае каква. Човек може да си избере някое от десетина предположения: когато се е прибрала, чула шум, качила се един етаж по-горе, подслушвала е на вратата на Олтхаус и е чула нещо, което са си казали. Това не ми харесва, защото, ако е станало горе-долу така, защо тогава не е съобщила в полицията? Лично аз предпочитам да е нещо, което би искала да скрие. Например да е знаела, че Олтхаус работи върху статия за ФБР. Той й е…