На вратата се позвъни

Натиснах бутона, монтиран на масата — два пъти късо, — и й се извиних, че съм я поканил на обяд, а после съм я оставил да умира от глад. След няколко минути Пиер донесе крем-супата от раци и аз му казах да ни сервира гълъбите с лук и ябълки след десет минути, без да чака да му звъня. Трябваше да разреша един дребен въпрос, свързан с етикецията. Като точка от деловия ни разговор можех покойно да й кажа, че в „Рустърман“ никога не ни разрешават — нито на Нироу Улф, нито на мен — да плащаме каквото и да е, което ние и гостите ни си поръчаме в ресторанта, поради което сметката за този обяд нямаше да се появи в отчета за разноските ни, но то се видя, че такава забележка едва ли ще е в тон с гълъби по московски, гъби „Полонез“, салата „Беатрис“ и суфле „Арменонвил“ и се отказах. Не възобнових темата за мис Дейкъс, а единственият ни общ интерес беше ФБР. Научих, че е получила 607 писма, в които са й благодарили за книгата, повечето — само с едно-две любезни изречения; 184 неодобрителни писма, някои доста силни; и 29 анонимни писма и картички с обидни думи. Изненадах се, че са били само 29 — сред десетте хиляди получатели на книгата би трябвало да има няколкостотин членове на дружеството „Джон Бърч“9 и други подобни организации.

С кафето се върнах към разговора за мис Дейкъс, лед като бях направил някои изчисления. Ако Улф си тръгнеше от Хюит в четири, щеше да се прибере към пет и половина, но можеше да тръгне по-късно, да речем, към пет и да пристигне в шест и половина, и да му е нужно да се подкрепи след опасното пътуване в тъмната нощ, заобиколен от хиляди коварни машини. Налагаше се това да стане, след като вечеря. Когато Пиер ни сервира кафето и излезе, аз се обърнах към мисис Брунър:

— Разбира се, мистър Улф ще трябва да разговаря с мис Дейкъс. Възможно е, както казвате, тя да не знае нищо, но той трябва да се убеди в това. Ще й кажете ли да дойде тук довечера в девет? В тази стая? Нашият кабинет може би се подслушва.

— Но аз ви казах, че това са само приказки на младо момиче.

Отвърнах й, че вероятно има право, но един от специалитетите на Улф е да измъква по нещо полезно от хора, които само си приказват, и щом изпи кафето си, я заведох в офиса на Феликс, тя се свърза с мис Дейкъс по телефона и уреди срещата.

След като я изпратих по стълбите и до колата й, се върнах и пих още едно кафе. Не бързах да се обадя на Улф — исках да съм сигурен, че са свършили с обяда. Седях и премислях нещата. Бях пропуснал едно — не попитах дали мис Дейкъс е присъствувала, когато Морис Олтхаус и Франк Одел са разговаряли с мисис Брунър в кабинета й. Самата мис Дейкъс би могла, разбира се, да ни отговори, но точно този вид подробности Улф очаква да не пропускам, а същото изисквам и аз от себе си. Възможно ли бе да се допусне, че Сара Дейкъс е човекът, съобщил в полицията за тримата? Изключено, освен ако не бе поукрасила или пък спестила нещо в разказа си или пред полицията, или пред мисис Брунър. Тя не би могла да ги види да отиват до колата зад ъгъла, нито да запише номера й от прозореца на номер 63. В такъв случай можехме да получим някакво потвърждение, но само за първата възможност — че е убит от ФБР, а не за втората, която предпочитахме. Но какво от това, след като — според Улф — усилията ни вече не бяха безполезни.