На вратата се позвъни
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На вратата се позвъни». Краткое содержание книги:
Той отвори очи.
— Пфу! Мога да кажа, че си се справил задоволително, и го казвам. Задоволително. Но би могъл да продължиш. Би могъл да се видиш с тази жена следобед, вместо да ми я водиш тук довечера.
Кимнах.
— Не само сте се отегчили, но сте започнали и да обърквате нещата. Казахте, че предпочитаме втората възможност, така че явно искаме да разберем дали има някакъв шанс да я докажем. Сара Дейкъс се е намирала в къщата ако не в момента на убийството, то малко след това. Възможно е с нейна помощ да решим въпроса. Ако искате…
Вратата се отвори и влезе Пиер с отрупан поднос. Погледнах часовника си: седем и петнайсет. Значи беше казал на Феликс да ни сервира в седем и петнайсет, дявол да го вземе, все още се придържаше поне към едно от правилата си, а сигурно щеше да наложи и другото — да не говорим за работа на масата. Улф стана и излезе да си измие ръцете. Когато се върна, Пиер вече бе сервирал мидите и го очакваше, за да му държи стола. Той седна, набоде една мида, поднесе я към устата си, сдъвка я, преглътна, кимна одобрително и ми съобщи:
— Мистър Хюит е отгледал до цъфтеж четири кръстоски между Miltonia Sanderae и Odontoglossum pyramus. Едната си заслужава да получи име.
Значи бяха намерили време да посетят орхидеите в оранжерията.
Към осем и половина влезе Феликс и попита дали може да му отделим минута — искате да обсъди заедно с нас един въпрос: да внася ли по въздуха лангусти от Франция. Постепенно стана ясно, че онова, което всъщност искаше, бе разрешение от Улф да използува замразени лангусти и, разбира се, не го получи. Но той беше упорит и двамата все още спореха, когато Пиер въведе Сара Дейкъс. Тя беше съвсем точна. Докато й помагах да си свали палтото, тя прие предложението ми да пие кафе и аз я настаних на масата и изчаках Феликс да излезе, за да я представя на Улф.
Улф оглежда мъжете, за да си състави мнение за тях, но жените — не, поради убеждението си, че всякакво мнение, съставено за която и да е жена, със сигурност ще се окаже погрешно. Той, разбира си, погледна Сара Дейкъс, тъй като щеше да разговаря с нея. Сигурно мисис Брунър й е споменала за разговора си с мен, каза й Улф.
Тя не бе така жизнерадостна, както в кабинета — лешниковите й очи не бяха така весели. Мисис Брунър споменала единствено, че е говорила с мен; може би сега, след като я бяха изпратили при Нироу Улф, за да му разкаже цялата история, мис Дейкъс смяташе, че мисис Брунър си е поговорила с мен повече, отколкото е било необходимо. Да, рече тя, мисис Брунър й споменала.
Улф примигна срещу нея. Светлината не беше като в кабинета, а и очите му бяха изморени след тежкия ден.
— Интересувам се главно от Морис Олтхаус — каза той. — Познавахте ли го добре?
Тя поклати глава:
— Не, всъщност не.
— Живели сте под един и същи покрив.
Е, в Ню Йорк това не означава нищо, сам знаете. Преместих се да живея там преди година, а един ден се срещнахме на стълбите и се сетихме, че сме се виждали и преди — в кабинета на мисис Брунър, когато беше идвал с онзи човек, Одел. След това понякога вечеряхме заедно — може би два пъти месечно.
— Връзката ви не стигна до интимност.
— Не. Независимо какво е определението ви за „интимност“. Не бяхме интимни.
— Ясно. Значи сега можем да минем към същността на въпроса. Спомнете си петък вечер, двайсети ноември. С мистър Олтхаус ли вечеряхте онази вечер?
— Не.
— Но сте излизали?
— Да, отидох да слушам една лекция в Ню Скул.
— Сама?
Тя се усмихна.
— И вие като мистър Гудуин искате да докажете, че сте детектив. Да, бях сама. Лекцията бе по фотография. Интересувам се от фотография.
— В колко часа се върнахте?
— Малко преди единайсет. Към единайсет без десет. Канех се да слушам новини в единайсет.
— А после? Бъдете колкото може по-точна.
— Нямаше нищо особено, за да съм толкова точна. Качих се в апартамента си — живея на първия етаж. Свалих си палтото, пих чаша вода и започвах да се събличам, когато чух стъпки вън на стълбите. Звучаха така, като че ли някой се мъчеше да пристъпва тихо, и ми стана любопитно. Къщата е четириетажна, а жената от най-горния етаж беше заминала за Флорида. Приближих се до прозореца и го отворих толкова, че да мога да си подам главата — трима души излязоха и тръгнаха наляво, после бързо свиха зад ъгъла. — Тя махна с ръка. — Това беше всичко.
— Някой от тях чу ли ви, като отворихте прозореца и погледнахте навън?
— Не. Бях отворила прозореца, преди да излязат на улицата.
— Разговаряха ли помежду си?
— Не.
— Познахте ли някого от тях?
— Не. Разбира се, че не.
— Не е необходимо да казвате „разбира се“. И тъй, не ги познахте.