Светкавично бягство
- Автор: Пиърсън Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаела Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светкавично бягство». Краткое содержание книги:
По всичко личеше, че се е изгубило.
Първата усмивка от много време насам озари лицето му, докато си мислеше: Помогни си сам, та да ти помогне и Господ.
15.
Всеки път, когато автобусът спреше, болезнено нетърпение обземаше Алис. Убедена, че дъщеря й се е отправила към единственото място, където се чувства в безопасност, Хоуп пътуваше към дневната занималия на болница „Бейнс“. Ако видеше такси или какъвто и да е друг, по-бърз начин да стигне до болницата, щеше да изскочи от автобуса на секундата, но таксита не се срещаха често в Сейнт Луис — град, обсебен от предградията си.
Измъчваше се от мисълта, че се беше паникьосала от тревожните новини по Си Ен Ен и за това, че не беше обяснила на Пени — достатъчно голяма, за да разбере поне малко от това, което се случва. Тогава нещата можеха да се развият далеч по-добре. Ако беше представила всичко това като изненадваща разходка до „Дисни Уърлд“, вече щяха да са на път към Атланта. Тогава защо беше реагирала така, може би в пристъп на безпокойство?
Но тя бе обучавана да се притеснява, да бъде параноичка. Дъщеря й не искаше да живее по този начин и кой можеше да я вини затова?
„Ромеро могат и ще те намерят. Ако допуснеш дори една грешка, ще почукат на вратата ти“. Ларс ли й бе казвал това, или някой друг? Беше преминала през толкова много разговори, програми за ориентация и срещи с психолози, че не можеше да си спомни всичките. Но тогава предупреждението й се бе сторило убедително и тя все още се придържаше към него. Сега за нея предпазливостта бе начин на живот, не просто временно състояние, което можеше да промени, когато си поиска. Беше реагирала прекалено остро на тревожния сигнал по новините. Това й стана ясно чак сега, но си даваше сметка, че така е устроена, и именно благодарение на това двете все още са живи.
Пени бе единствената, която разполагаше с номера на телефона й. Това бе тяхната връзка за критични моменти. Тя никога не звънеше от него, за да не създава възможност разговорите да бъдат проследени. Можеше да го използва и сега, за да предизвести пристигането си на Пени, но се боеше, тъй като момиченцето можеше да го изтълкува като предупреждение и да избяга отново в знак на протест. Трябваше да забави по някакъв начин по-нататъшния ход на събитията. Пени беше твърде умна за дете и твърдо решена да отмъсти на майка си за номадския им начин на живот. Изненадата оставаше най-добрият шанс за Алис.
16.
Ларсън влезе в дневната занималня само няколко минути след двамата униформени охранители. Две от учителките, които работеха вътре, се опитваха да обяснят на единия какво се беше случило. Междувременно друга се опитваше да занимава децата, а вторият униформен бе коленичил и тихичко разпитваше три от тях.
Ларсън злоупотреби с правомощията си, като нареди на двете учителки да напуснат стаята. По-атлетичната и привлекателна от тях запази самообладание.
— Той каза, че ще се върне и ще ни убие заедно със семействата ни — започна тя. — Но ние, или по-скоро аз — призна, поглеждайки към истеричната си приятелка, — решихме, че заплахата, която грози Пени и майка й, е по-непосредствена, и затова повикахме охраната.
Ларсън поиска описание на нападателя и потрепери, когато чу служителката да споменава полицейската му униформа, защото това му напомни за нападението над автобуса преди години. Ако таеше някакви съмнения, че зад двете събития стои един и същи човек, това описание ги затвърди окончателно. Жената продължи да говори и спомена, че мъжът имал мексикански или испански черти, дългурест, в края на двайсетте и началото на трийсетте. Ларсън само кимна. Той не бе успял да огледа добре нападателя в автобуса, но описанието, което получи, заедно с бръснача и полицейската униформа потвърдиха опасенията му.
Той наблюдаваше как единствената свидетелка, която бе в състояние да говори, започва да се затваря в себе си. Веднага разпозна реакцията, породена от чувство за вина. Тя прекалено късно се бе осъзнала, че съдейства на мъжа, и едва сега си даваше сметка, че съществува алтернатива, за която е могла и е трябвало да избере. Толкова беше лесно съвестта да вземе връх, неумолима, свръхкритична спрямо решенията, които човек взема. Ларсън знаеше това от опит и веднага го разпозна у нея; разбираше, че е безсмислено да се опитва да я утеши, защото това само щеше да затвърди убеждението й, че е постъпила погрешно.
Усети, че подобно чувство може съвсем скоро да обземе и него. Ларсън се извини и се отправи към вратата. В момента, в който местната полиция разбереше за намесата на федерален агент, той щеше да бъде затрупан от куп въпроси, на които нямаше да може да отговори.