Установявам, че вече два пъти подавате писмено оставката си: това ми дава пълно право, когато реша да се разделя с вас, да не ви изплатя обезщетението за преждевременно уволнение, предвидено в договора.
Дотогава бъдете така добър да продължите да работите по задачата, за която сте назначен.
ХИЛДА ХЕЛСИНГФОРТ
Както и миналия път, чаках да остана сам у дома, за да отворя писмото. Страхувах се да не съм насилил късмета си. Въздъхнах и се изсмях. Да, изсмях се. Просташки, несъстоятелно и съвсем неубедително ми звучаха думите, с които авторката на писмото се опитваше да спаси ефекта от своите заплахи („когато реша да се разделя с вас“) — и напълно нелепа мисълта, че мога да се тревожа за някакво обезщетение, когато ме изхвърлят от охраняваната зона.
Реших, че съм излязъл победител в тази размяна на писма с Хилда Хелсингфорт. И изпитах силно удоволствие, но то бе краткотрайно. Радостта не е от цветята, които виреят в Блувил. Оказа се в същност, че епистоларният двубой нищо не е променил. В лабораторията нещата вървяха все така зле. И изследванията тъпчеха на едно място.
Храня много малка надежда: не казах на никого, че Анита ме е предизвестила за идването си тази събота. Мисис Пиърс обаче се досети. Нима съм толкова прозрачен? Възможно ли е да е прочела писмото на Анита (смачкано, после пригладено) през плата на костюма и през кожата на портфейла ми?
Естествено, щом мисис Пиърс е осведомена за гостуването на Анита, то всички в Блувил, включително самотните жени и „А“-тата ще го научат. Защото тя е единствената съпруга на ОМ, която успя да установи обществени взаимоотношения с по-високостоящите касти. Обладана от ненаситното си любопитство, тя не признаваше нито мълчание, нито ледени погледи, нито груб прием. Тя просто ги удави с любезностите си, стъписа ги с предчувствията си, обърка ги с предсказанията си.
Ловният й терен е столовата. След като вземе храната си, тя никога не сяда на маса на ОМ, още по-малко заедно с мъжа си. Не, сигурна е, че може да ни види, когато пожелае, и затова ни оставя последни — за вечерта. Въртейки наляво и надясно птичата си глава и ястребовите си очи, тя избира бъдещите си жертви и забелязала свободно място, неочаквано връхлита на някоя маса на „А“-та или на самотни жени. Настанява се там, обсебва съседите си и бърбори непресекващо. И тъй като знае всичко за всички, интригува, забавлява, тревожи.
Мисис Пиърс буди възхищение и със заложбите си. Разбира от графология и физиогномоника, гледа на карти. Познава всички по име и презиме, известни й са възрастта, грижите, вкусовете и слабостите на всеки поотделно. В състояние е да говори с доктор Грейбъл за колекционерската му страст, за която е научила всичко, бог знае как, защото той не е бъбрив. Захвана се с мисис Бароу и за по-малко от седмица се справи с нея. Мистър Бароу устоя цял месец, изплъзваше се от ръцете й. „Не мога да го хвана, Ралф, много е хлъзгав.“ И все пак на края му намери слабото място: тщестлавието. У него то е огромно, хипертрофирано, патологично. Видях как действува мисис Пиърс: незабравимо зрелище. Подскачайки на щъркеловите си крака, тя се запътва към него с израз на дълбоко възхищение и щом се приближи достатъчно, го залива с комплименти. Той поглъща всичко, разтапя се и не му присядат и най-едрите хапки. Дръпвам я настрани и й казвам: „Джоан, никак не сте от свидливите, карате направо с дълбоката лъжица!“ Тя се разсмива със своя кратък, остър смях, напомнящ крясък на чайка. „Не, Ралф! Не с дълбоката лъжица. Направо с черпака. С мистър Бароу — само с черпака!“
