Добре охранявани мъже

— Защо не?

— Наистина, защо не? — възкликва с разнежена ироничност. — Ала къде?

— Където искаш: в Европа.

— А, в Европа! — казва тя. — С принудителните й закони!

— Тогава в Африка.

— За да се върнем към общество, което презира жените!

Спирам дотук играта. Но това е игра, в която почувствувах нейната дълбока съпричастност.

— А защо само ние тримата? — додава тя, връщайки ми топката не без благосклонност. — Защо не и Джеки? Горката Джеки!

Мълчаливо оценявам състраданието й. Но тя ме гледа, очаквайки отговор, и затова обяснявам:

— Аз много обичам Джеки. Ала тя е, как да кажа, привнесен елемент. Струва ми се, че е сред нас, за да придаде почтена външност на живота ни.

Буридж неудържимо се разсмива.

— Ах, Ралф, колко си забавен! „Почтена външност!“ И това в същност е съвсем вярно!

Спира тъкмо навреме. Няма да каже повече. Дори насаме с мен, дори отървала се най-после от подслушва-телите, тя няма да критикува философията на „ние“, „Кодекса на жената“ и мистицизма на Реконструкцията. Ave, президентке Хоуп, тези, които ще реконструират страната, те поздравяват.

Улавя ръката ми и леко въздъхва.

— Ралф, не може повече да излизаш сам. Трябва най-после да поискаш охрана от Джеки.

Леко стисване на ръката, на което и аз отвръщам. Нова въздишка. Повече никакви мечти за бягство за бегълците от Блувил. Една тъжна истина е налице: където и да отиде човек, оградите от бодлива тел ще го последват. Буридж ще продължи да работи в ЗОСГ и ще продължи обществената си дейност. А йз, бившият облагодетелствуван от една мизогинна култура, ще свиквам (след такова добро начало в Блувил) с новото си така дискретно наложено подчинено положение. Нещо повече — всекидневно ще понасям, както мога — кога добре, кога зле — новото си битие на сексуална вещ. Без прекалено да развивам, предполагам, нарцистични наклонности. И доколкото е възможно, без налудничавата мания за преследване.