Статски съветник

— Откъде знаете за п-пристигането му?

— Тоест как? — обиди се Сверчински. — Имам по двайсет души дежурни на всяка гара. Да не би да не познават Пожарски? Проследили са го как е взел файтон и е казал да пътува към „Гнездниковски“. Телефонираха ми, а аз веднага на вас. Със сигурност иска да ни отнеме лаврите, затуй е долетял с такава скорост! Ераст Петрович скептично поклати глава. Едно, че познаваше и по-големи столични звезди, второ — при вчерашното държане на арестувания царският адютант надали можеше да разчита на лесен успех.

От „Малая Никитская“ до „Болшой Гнездниковски“ беше много по-близо, отколкото от Николаевската гара, така че пристигнаха в Тайната полиция преди високопоставения гост. При това дори натриха носа на Бурляев, който изобщо не знаеше още за идването на началството.

Тъкмо седнаха петимата — Ераст Петрович, Бурляев, Сверчински, Зубцов и Смолянинов — да обсъдят общата си позиция, и се появи самият заместник-директор.

Влезе длъгнест слаб господин на доста млада възраст. Астраганен калпак, английско палто, жълта чанта в ръка. Но още в първия миг лицето му приковаваше вниманието и задържаше погледа: стеснен в слепоочието продълговат череп, орлов нос, скосена брадичка, светла коса, черни подвижни очи. Грозновато, дори уродливо, лицето му имаше рядката особеност да предизвиква първо неприязън, но печелеше при по-дълго вглеждане.

А всички дълго разглеждаха новодошлия. Сверчински, Бурляев, Смолянинов и Зубцов скочиха прави, двамата последни дори се опънаха мирно. Ераст Петрович като старши по чин остана седнал.

Човекът с интересното лице се задържа на вратата и огледа на свой ред московчаните, а след паузата изведнъж произнесе гръмко и тържествено:

— Чиновник от Петербург, пристигнал по височайше пълномощие, настоявам незабавно да се явите — засмя се и се поправи: — Тоест аз самият се явих при вас и настоявам само за едно: чаша силно кафе. Знаете ли, господа, не мога да спя във влак. От друсането на вагона мозъкът ми щрака и мисловният процес не ще да се изключи. Вие със сигурност сте господин Фандорин — леко се поклони пред статския съветник. — Вие сте Сверчински, вие — Бурляев. А вие? — въпросително погледна Смолянинов и Зубцов.

Двамата се представиха, новопристигналият изгледа последния с особен интерес.

— А, знам ви, Сергей Виталиевич, знам. Чел съм докладните ви. Много смислени.

Зубцов се изчерви.

— Съдейки по вниманието, с което ме удостоиха вашите агенти на гарата, съм разконспириран. Но все пак: Пожарски, Глеб Георгиевич, много ми е приятно. В нашия род от триста години сме все Глеб и Георгий — на Глеб Муромски17 и Георгий Победоносец, нашите покровители. Дето има една приказка, традиция от векове. И така. Господин министърът ми възложи лично да оглавя разследването във връзка с убийството на генерал-адютант Храпов. От нас, господа, се чакат бързи резултати. Необходимо е извънредно усърдие, особено от ваша страна — Пожарски специално наблегна на последните думи и направи пауза, та московчаните изцяло да осъзнаят смисъла им. — Няма време, господа, всяка минута е безценна. Нощес, когато дойде телеграмата, за щастие си бях в кабинета. Стегнах тази чанта, грабнах си куфара — той винаги ми е подреден за случай на неочаквано пътуване, и хванах влака. Сега — десет минути за кафе и същевременно ще изслушам идеите ви. После ще си поговоря със задържания.