Пробуждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Пробуждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Воинът…
Чувството за дълг изпълва мислите на Вен. Той трябва да служи като връзка на хората с атлантите във войната срещу вампирите. Неговото оръжие е мечът, а не дипломацията. Но когато е на мисия, за да открие „Сърцето на нереидата“ — рубин с безмерна сила — ще му е нужна всяка частица самоконтрол, която притежава, за да устои на силния копнеж към красивата вещица, избрана да работи с него.
И вещицата…
Сърцето на Ерин е изпълнено с желание за мъст. Тя живее единствено за шанса да отмъсти на онези, които са убили семейството й. Сега Ерин ще трябва да се съюзи с легендарния атлантски воин, чието тъмно желание заплашва да срине всички бариери, които е издигнала пред чувствата… и сърцето си. Уловени в капана на променящите се съюзи, колко дълго ще могат Вен и Ерин да устоят на пробудената страст помежду им?
Сбогом, Елвис.
— Дълго ли спах? — прошепна тя.
— Няколко часа. Запивай, още е тъмно — отговори той, като най-сетне се предаде на желанието си нежно да отмести светлите кичури коса от лицето й. Дългите вълни се плъзнаха между пръстите му като най-чиста атлантска коприна, а усещането го прониза като гореща мълния. Той се размърда в стола, като се надяваше тя да не е забелязала колко е жалък, затова че се възбуди само от докосването на косата й. Добре де, че се възбуди още повече от преди.
Магистрала към Ада.
Тя обаче не сваляше поглед от лицето му.
— Не съм сънувала, нали? Вен, чух музиката ти — каза тя с пропит от почуда и благоговение глас. — Чух музиката в душата ти.
— Горката. Сигурно е било доста страшно. Как звучеше? Леко по вагнеровски? Или като гаражен метъл от бездарни гимназисти?
Тя поклати глава и се усмихна на жалкия му опит да се пошегува и после се опита да се изправи в леглото. Той я повдигна, за да може да се облегне на възглавниците, след което се насили да я пусне, за да седне на стола си и да се прави на равнодушен. Сякаш докосването до нея не му действаше. Якия пич. Нехайника.
Господин Тъпанар.
— Какво беше онова място? Какво ми се случи? Чух една жена… Вен, тя ми пееше. Беше толкова прекрасно, почти не можех да го понеса. Спомена нещо за това как трябва да се върна при нея. Чу ли я?
— Да. Ерин, мисля че това беше богинята на нереидите. Трябва да е била тя. Мари също я чу и тъй като е главна девица, я е чувала и преди, но само три пъти, така каза — той протегна ръка да вземе нейната, защото имаше нужда от допира й.
Тя уви пръсти около неговите и погледна събраните им ръце.
— Вен, какво е това между нас? Защо връзката е толкова силна, след като току-що се запознахме? Как така чуваш как пеят скъпоценните ми камъни?
— Де да знаех — издърпа внимателно ръката си той, стана и закрачи из стаята в опит да балансира несигурността, която чувстваше. За момент си помисли да избегне въпроса, но тя не заслужаваше това.
Накрая спря до леглото й, привлечен към нея от сила, по-мощна от волята му и използва истината като щит:
— Ерин, не знам как да ти отговоря. Аз служа като Отмъщението на краля и съм се заклел да защитавам брат си с живота си. Това е моята чест и мой дълг и за мен е привилегия да правя това за Райли и нероденото им дете.
Нещо припламна и угасна в кристалното синьо на очите й.
— Райли е доста важна за теб, а? Ти… влюбен ли си в нея?
— В Райли ли? Не, не я познавах, преди двамата с Конлан да се обрекат един на друг, въпреки че мина време, докато го признаят. Тя ми е като сестра, каквато никога не съм имал — той седна на ръба на леглото и отново хвана ръката й. — Интересно е, че питаш обаче — добави ухилен.
Тя се изчерви и дори на слабата светлина от прозореца се виждаше как вратът и лицето й стават морави.
— Не ревнувам, ако това си мислиш. Ама че абсурд.
— Ами на мен пък ми се прииска да забия Джъстис в земята, когато му се усмихна. Дали е абсурд или не, изглежда няма значение.
Устните й се разтвориха и той трябваше да стисне челюсти и да стегне рамене, за да овладее импулса си да се наведе и да я целува, докато тя го замоли да влезе под завивките при нея; да я обладае, а след това пак, и пак, докато навлезе толкова дълбоко в нея, че тя да запее отново. Да запее само за него.
Тялото му запя собствена песен при тази мисъл, която обаче беше по-скоро каруцарско тананикане. Трябваше да се помести в стола си, за да облекчи напрежението в отеснелите си панталони.
Отново.
— Какво ще кажеш да захвърлим трезвия разум за малко? — прошепна тя. — Какво би отвърнал, ако те помоля да ме прегръщаш — само да ме прегръщаш — до сутринта?
В него пламна глад и поиска той да я покори, а тя да се предаде. Воинът у него, с който бе роден и за който бе обучен, желаеше да я плячкоса. А мъжът, който той искаше да бъде — заради нея, поне за малко — изтласка глада и отчаяно се мъчеше да се овладее.
— Ерин, ако искаш да те прегърна, ще го сторя с най-голяма радост. Нещо повече, ако трябва да съм честен, откакто за пръв път те докоснах, не мога да мисля за нищо друго.
Тя му се усмихна колебливо, отметна копринените завивки и протегна ръце към него.
— Тогава ме прегърни, Вен. Върни ми спокойствието.
Внимателно, много внимателно, той се качи на леглото при нея и я взе в прегръдките си, и това го накара да осъзнае, че той се предава, не тя. Когато тя настани глава на гърдите му, музиката им се надигна между тях, пулсиращо гореща и настоятелна. Той успокои дишането си и се опита да мисли за нещо, за каквото и да е, стига да не е неумолимото желание, което го разяждаше.