Пробуждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Пробуждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Воинът…
Чувството за дълг изпълва мислите на Вен. Той трябва да служи като връзка на хората с атлантите във войната срещу вампирите. Неговото оръжие е мечът, а не дипломацията. Но когато е на мисия, за да открие „Сърцето на нереидата“ — рубин с безмерна сила — ще му е нужна всяка частица самоконтрол, която притежава, за да устои на силния копнеж към красивата вещица, избрана да работи с него.
И вещицата…
Сърцето на Ерин е изпълнено с желание за мъст. Тя живее единствено за шанса да отмъсти на онези, които са убили семейството й. Сега Ерин ще трябва да се съюзи с легендарния атлантски воин, чието тъмно желание заплашва да срине всички бариери, които е издигнала пред чувствата… и сърцето си. Уловени в капана на променящите се съюзи, колко дълго ще могат Вен и Ерин да устоят на пробудената страст помежду им?
Необузданата музика преминаваше през Вен, докато песента проникваше в клетките му. Той виждаше музиката, чуваше светлината, усещаше как ритъмът тупти в тялото на Ерин. А под и над, и около всичко това, чуваше паралелно тънък глас да звънти в съзнанието и ушите му, който притежаваше крехка сила.
— Тъкмо се върна при мен, певице на скъпоценни камъни. Няма да те пусна толкова лесно.
С тези думи музиката се извиси до безсловесно тържество на звук и светлина. Тялото на Ерин започна да сияе, докато не засвети толкова ярко, че Вен трябваше да затвори очи. Помоли се за вяра — за способността да намери зрънце вяра в увредената си душа.
И най-сетне — най-сетне — успя да я открие.
На теб я давам, Посейдоне, и на тебе, богиньо на нереидите. Оставям я във вашите ръце. Моля само, ако я задържите, да вземете и нищожната ми душа!
Ослепителната светлина, туптяща в затворените му клепачи, внезапно изчезна. В същия миг спря и музиката. Той примигна и отвори насълзени очи, озовал се в тъмнина, осветена единствено от пръснатите проблясъци на безбройните камъни. Отне му известно време да свикне с промяната, но преди да може да види Ерин, той усети как ръката й стиска неговата и молитвата в душата му стана благодарствена.
— Благодаря ви — промълви с усилия. — Благодаря и на двамата, че спасихте тази храбра жена за мен.
Ерин вдигна поглед към него и очите й засияха по-ярко от скъпоценните камъни в скалния мехур.
— Чу ли? Чу ли музиката? — пое си дълбоко въздух тя.
На лицето й бе изписан възторг, сякаш все още чуваше песента на скъпоценните камъни да се извисява из стаята и чувствата й.
Тя стисна ръката му.
— Вен, чух песента ти — усмихна се, а очите й бяха пълни с благоговение и почуда. — Чух песента на душата ти.
Преди да успее да й отговори, тя потъна в обикновен сън. Гърдите й се надигаха и спускаха. Той притисна устни към силния пулс отстрани на врата й и повтори единствената дума, която намираше, за да изрази огромната благодарност в сърцето си:
— Благодаря. Благодаря.
Ерин изплува от сън, в който и се привиждаха диамантени огърлици, огромен лъскав рубин и жени в ризници, прилични на рибени люспи, които се биеха с мечове. Тя се мъчеше да избяга от това, което съзнанието й разпознаваше като илюзия. Да отвори клепачи й струваше едва ли не повече сили, отколкото имаше, а тялото й сякаш беше прегазено от камион. Болеше я на места, където дори не бе подозирала, че може да боли.
Най-сетне се насили да отвори очи и лицето на Вен изпълни погледа й. Синьо-зелените пламъчета се бяха върнали в черните му очи и светеха по-ярко, отколкото тя си спомняше преди. Но вместо да я стресне, това я накара да въздъхне от облекчение.
— Ти си тук — прошепна и се опита да вдигне ръце към него.
— Никога няма да те оставя — отвърна той дрезгаво, като внимателно я вдигна и притисна толкова силно, че тялото й се възпротиви от болка.
— Ох! Вен, по-леко, става ли? — помоли тя, като вдигна ръка да докосне косата му. Тъмните копринени вълни преминаха през пръстите й и ръката й отново падна до тялото.
Той поотпусна прегръдката и я взе цялата в скута си, като не можеше да спре да я гали по дължината на гърба и ръцете.
— Жива си — промълви, — върна се при мен.
Тя примигна.
— Жива ли? Върнала съм се? Къде съм ходила?
— Отвъд дверите на смъртта, за да изцериш моята любима и нашето дете — отговори непознат глас.
Ерин рязко извърна глава, внезапно осъзнала, че седи в скута на Вен и двамата не са сами. Лицето й почервеня, докато оглеждаше малката тълпа, събрала се в ярко осветеното, отворено помещение. До стените се бяха наредили жени в нефритенозелени роби, а зад двойката, застанала пред Вен и Ерин, стояха в полукръг мъже, които явно бяха воини.
Мъжът, който бе проговорил, коленичи пред нея, без да пуска ръката на червенокосата жена.
— Райли — обърна се към нея Ерин, спомняйки си, — добре ли си? А бебето…
Коленичилият вдигна очи към нея. Беше облечен с проста, но елегантна бяла риза и тъмен панталон и поразително приличаше на Вен. Сигурно беше брат му, Конлан. Но очите му нямаха синьото сияние в зеницата. Вместо това съдържаха повече болка, отколкото Ерин можеше да понесе да види. Болка и още нещо.