Номерът с въжето
- Автор: Брэдли Алан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Номерът с въжето». Краткое содержание книги:
Беше тъга по дома.
Сега, още по-силно отколкото първия път, когато го зърнах, ми се искаше да се пренеса сред тихия малък декор, да мина по пътеката, да извадя ключ от джоба си и да отворя вратата на къщурката, да седна пред огнището, да се обгърна с ръце и да остана там завинаги.
Рупърт също се бе преобразил. Изписано беше на лицето му. Осветявани отдолу, чертите му изглеждаха напълно спокойни, а широките му устни бяха разтегнати в нежна и благосклонна усмивка.
Той се опря на тръбите от двете страни на парапета и свали черната памучна качулка на едър предмет встрани от сцената.
— Запознай се с великана Галигант. Това е последният ти шанс, преди да излезе на сцената.
Маската представляваше лицето на чудовище с черти, изкривени от постоянен гняв, обсипано с цирей, а брадичката беше покрита със стърчащи като кабарчета черни косми.
Изписках и направих крачка назад.
— Това е просто картон — рече Рупърт. — Не се плаши, не е толкова ужасен колкото изглежда. Горкият Галигант… всъщност съм много привързан към него. Двамата прекарваме доста време заедно тук горе и чакаме края на представлението.
— Той е… удивителен — отвърнах аз и преглътнах. — Но защо няма конци?
— Защото на практика не е марионетка. Всъщност е само глава и рамене. Няма крака. Има панти там, където трябва да е кръстът му, които го държат изправен и не се виждат. Обещай ми, че няма да казваш на никого. Това е тайна на занаята.
— Обещавам.
— В края на пиесата, когато Джак отсича бобеното стъбло, само трябва да вдигна този лост, тъй като той е на пружина, и…
Когато докосна края му, една малка метална летвичка изскочи като железопътна стрелка и Галигант падна с трясък пред къщичката и изпълни почти цялото пространство на куклената сцена.
— При този номер всички на първите редове ахват — каза Рупърт. — Става ми смешно всеки път, когато ги чуя. Трябва обаче да внимавам Джак и бедната му стара майка да не попаднат на пътя му. Не мога да допусна да ги смаже падащ великан.
Рупърт се протегна надолу, хвана Галигант за косата, издърпа го горе и го нагласи отново на мястото му.
В този миг неизвестно защо в съзнанието ми изникна проповед, която викарият бе изнесъл в началото на годината. В откъса от Битие се казваше: „В онова време имаше на земята исполини“. Викарият ни обясни, че в оригиналния текст на иврит думата, използвана за тези исполини, била нефилими, което означавало жестоки побойници или жестоки тирани: не физически едри, а зли. Не чудовища, а човешки същества, изпълнени със злост.
— Трябва да се връщам — казах аз. — Благодаря ти, че ми показа Галигант.
Ния я нямаше никаква, а нямах време да я търся.
— Боже, не знам каква задача да ти възложа — бе казал викарият. — Просто помагай, на когото има нужда.
Това и направих. През следващия един час късах билетите и настанявах зрителите (предимно деца) по местата им. Изгледах кръвнишки Боби Брокстън и му направих знак да си свали краката от напречните летви на стола пред себе си.
— Това място е запазено за мен — изсъсках заплашително.
Качих се на кухненския шкаф и намерих втория чайник, който някак си се е озовал най-отзад на най-горната лавица, и помогнах на госпожа Дилейни да нареди празни чаши и чинийки за чай на един поднос. Дори изтичах до пощата, за да разваля банкнота от десет лири за монети.
— Ако викарият се нуждае от монети — каза госпожица Кул, пощальонката, — защо не отвори кутиите с дарения от неделното училище? Знам, че парите са за различни мисии, но винаги може да остави банкноти на мястото на взетите монети и да не се натрапва на Негово величество за пенита. Но пък свещениците невинаги са толкова практични, колкото би се очаквало от тях, нали скъпа?
До два часа вече бях изтощена.
Когато най-накрая заех мястото си — на първия ред по средата — нетърпеливото шумолене на публиката достигна връхната си точка. Залата беше пълна.
Някъде зад сцената викарият угаси лампите и за един дълъг миг седяхме в непрогледна тъмнина.
Облегнах се назад на стола… и зазвуча музика.
Единайсет
Беше откъс от произведение на Моцарт: една от онези мелодии, които ти се струва, че си чувал и преди, дори никога да не си ги слушал.
Представих си как ролките на магнетофона на Рупърт се въртят зад сцената, как извличат музиката чрез магнити от субатомния свят на железния оксид. Тъй като вероятно са минали почти двеста години, откакто Моцарт е чул за пръв път мелодията в главата си, ми се струваше някак си уместно звуците на симфоничния оркестър да се съхраняват в частици ръжда.