Номерът с въжето
- Автор: Брэдли Алан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Номерът с въжето». Краткое содержание книги:
— Сетих се — добави весело Фели. — Ще почерпя всички с шоколадови бонбони.
И тя тръгна към чекмеджето на една ниска масичка.
В съзнанието ми веднага нахлуха викториански гравюри на Ада: пещерите, пламъците, горящите дупки, наредените на опашка изгубени души — горе-долу като опечалените пред сградата на Би Би Си — които чакат да бъдат хвърлени от ангел отмъстител в огъня и разтопената сяра.
Сярата все пак си беше сяра (с химичен символ Б), с чийто диоксид бях напълнила бонбоните. След като ги изядяха, те… всъщност не смеех да си помисля.
Фели вече отиваше към викария и разопаковаше целофана от кутията с прастари бонбони, които Нед бе оставил на прага; кутията, която така любящо бях напълнила с отрова.
— Отче? Лельо Фелисити? — предложи сестра ми, махна капака и протегна ръка. — Вземете си бонбони. Онези с бадемовия пълнеж са особено интересни на вкус.
Не биваше да позволявам това да се случи, но какво можех да направя? Беше очевидно, че Фели бе приела неочакваното ми предупреждение по-рано чисто и просто за блъф.
Викарият вече посягаше към бонбона, а пръстите му се рееха колебливо над бонбоните като показалеца над дъска за викане на духове, сякаш някой невидим дух щеше да го насочи към най-вкусния от тях.
— Бадемовите са си за мен! — извиках аз. — Обеща ми, Фели!
Хвърлих се напред и грабнах бонбона от ръката на викария и в същия миг съобразително се спънах в края на килима, при което размахах ръце и бутнах кутията на пода.
— Звяр такъв! — изкрещя Фели. — Противно малко животно!
Като в добрите стари времена!
Преди да успее да се опомни, вече бях стъпила върху кутията и в тромав — но красиво поставен — опит да запазя равновесие, успях да стъпча цялата лепкава смес върху килима.
Забелязах, че Дитер се е усмихнал широко, сякаш много се забавлява. И Фели го забеляза, видях, че се разкъсва между позата си на херцогиня и желанието да ме зашлеви.
Междувременно парите от водородния сулфид, които освободих, когато стъпках бонбоните, бяха започнали смъртоносното си действие. Стаята изведнъж се изпълни с мириса на развалени яйца. Каква воня само! Миришеше така сякаш болен бронтозавър е пуснал газове и за миг ми мина през ум, че салонът вече никога няма да е същият.
Всичко това стана за секунди и мигновените ми размишления бяха прекъснати от гласа на татко.
— Флавия — каза той с равния си безизразен тон, който използваше, за да изразява гняв, — отивай си в стаята. Веднага. — Когато посочи с пръст, видях, че ръцете му треперят.
Нямаше смисъл да споря. С отпуснати рамене, сякаш вървях в дълбок сняг, се затътрих към вратата.
Като изключим татко, всички останали в салона се преструваха, че нищо не се е случило. Дитер подръпваше яката си, Фели приглади полата си, преди да седне до него на дивана, а Дафи вече се протягаше към оръфаното издание на „Рудниците на цар Соломон“. Дори леля Фелисити се вглеждаше свирепо в един провиснал от ръкава на туиденото и сако конец, а викарият, който бе отишъл до френските врати, се взираше с престорен интерес в изкуственото езерце и декоративните руини отвъд него.
На половината път към стаята си спрях и се върнах. За малко да забравя. Бръкнах в джоба си и извадих калъфчето с марките с допълнителната перфорация, които госпожица Кул ми даде, и ги връчих на татко.
— За теб са. Надявам се да ти харесат — казах аз.
Без да го погледне, татко взе пликчето от ръката ми и ми посочи отново вратата с все още потрепващ показалец.
Спрях на вратата… и се обърнах.
— Ако потрябвам на някого — заявих, — ще съм на горния етаж и ще плача в гардероба.