Моят път към теб
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-221-1
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Моят път към теб». Краткое содержание книги:
Аманда и Досън се влюбват безумно в гимназията. Макар да принадлежат към различни социални прослойки, техните чувства са неподвластни на неписаните правила в малкото южно градче. Непредвидими обстоятелства разделят влюбените и ги запращат по противоположни житейски пътеки.
След години Аманда и Досън се срещат отново…
И двамата не са забравили страстната първа любов, която ги е белязала завинаги. Изправени пред болезнени спомени, те трябва да открият дали любовта може да пренапише миналото и да заличи настоящето.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. С шумен успех са приети филмите по незабравимите му романи.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“ и „Пристан за двама“.
— Така и не разбрах защо каза „да“.
— Заведе ме в дрогерията, онази до стария фонтан, с дългия щанд — продължи Аманда, правейки се, че не чува последната му забележка. — И двамата си взехме сладолед с фъч. Приготвяха ги на място и не помня да съм яла толкова вкусен сладолед след това. Не разбрах защо разрушиха дрогерията.
— Кога?
— Не мога да кажа точно. Може би преди шест или седем години. При едно от идванията ми тук изведнъж забелязах, че я няма. Натъжих се. Водех там децата, когато бяха малки. Много се забавляваха.
Той се опита да си представи как тя седи с децата си в старото заведение, но лицата на хлапетата му се губеха. На кого ли приличаха? На нея или на баща си? Дали бяха сърдечни като нея, също толкова щедри по душа?
— Мислиш ли, че би им харесало да растат на място като Ориентъл? — попита Досън.
— Със сигурност, докато са малки. Градчето е красиво, с много места за игра и разходки. Поотраснат ли обаче, не им стига.
— Както и на теб.
— Именно. Нямах търпение да се махна. Ако си спомняш, подадох документи в Университета в Ню Йорк и колежа в Бостън, само за да мога да живея в голям град.
— Сякаш бих могъл да забравя. Всички тези градове ми се струваха на края на света.
— Баща ми е учил в „Дюк“. Като дете слушах непрестанно за този университет, гледахме всички мачове на отбора им по бейзбол. Някак се подразбираше, че ще продължа да уча там. Оказа се, че изборът е наистина добър, защото мястото е чудесно, образованието — също, а и създадох много приятелства. Може да се каже, че и пораснах. Не мисля, че щеше да ми хареса да живея в Ню Йорк или Бостън. Продължавам в сърцето си да съм дете на малкия град. Обичам, докато заспивам, да чувам песента на щурците.
— В такъв случай в Луизиана ще ти хареса. Тя е световната столица на буболечките.
Аманда се усмихна и отпи от чашата си.
— А помниш ли как отидохме до брега на океана, преди да удари ураганът Даяна? Колко те молих да отидем с колата, а ти се мъчеше да ме разубедиш.
— Мислех, че си откачила.
— Въпреки всичко ме закара. Защото те помолих. Вятърът беше толкова силен, че не можехме да излезем от колата, вълните… Те бяха ужасяващи. Гребените стигаха до хоризонта, а ти ме стискаше за ръката и се мъчеше да ме накараш да се приберем в колата.
— Не исках да пострадаш.
— Там на платформите виждал ли си подобни бури?
— Не чак толкова често, колкото си мислиш вероятно. Евакуират ни, ако сме на пътя на бурята.
— Винаги ли?
— Метеоролозите бъркат понякога — сви той рамене. — Случвало се е да попаднем в периферията и е доста изнервящо. Вятърът ни подмята като дъсчица и трябва да се свиеш в трюма и да чакаш с пълното съзнание, че няма кой да дойде в подобно време, за да те измъкне. Виждал съм мъже направо да се побъркват от страх.
— Мисля, че и аз бих се побъркала.
— Добре се държа при приближаването на Даяна.
— Само защото ти беше с мен — отбеляза съвсем сериозно Аманда и забави крачка. — Бях сигурна, че стига да си до мен, нищо няма да ми се случи. Винаги съм се чувствала в безопасност, когато си наблизо.
— Дори когато баща ми идваше в работилницата на Тък за парите ми?
— Дори тогава. Роднините ти никога не са ме карали да се страхувам.
— Късметлийка.
— Не знам. Докато бяхме заедно, се случваше да срещна някого от тях на улицата. Подсмихваха се, но с нищо не ме притесняваха. А по-късно, когато идвах тук и Тед вече беше зад решетките, срещах Аби и баща ти, но се държаха на разстояние. Мисля, че знаеха какво ще им се случи, ако ми направят нещо. — Тя спря под сянката на поредното дърво и го погледна в очите. — Ето защо никога не съм се страхувала. Никога. Имах теб.
— Надценяваш ме.
— Така ли? Искаш да кажеш, че щеше да ги оставиш да ме изплашат или да ми посегнат?
Досън нямаше отговор. По изражението на лицето му личеше, че е била права.
— Винаги са се бояли от теб. Дори Тед. Не само аз, и те те познават достатъчно добре.
— И ти ли се страхуваш от мен?
— Нямах това предвид — отвърна тя. — Знаех, че ме обичаш и си готов на всичко за мен. Точно затова и толкова много ме заболя, когато прекрати връзката ни. Дори тогава си давах сметка колко изключителна е тази любов. Малко са щастливците, които имат късмет да я изпитат.
Сякаш за част от секундата Досън загуби дар слово.
— Съжалявам, наистина — промълви той най-сетне.