Моят път към теб

Аманда си даваше сметка, че във всичко това няма нищо лошо, самата тя бе възприела част от тази философия по отношение на децата си и виждаше, че дава резултат. Разликата бе в това, че майка й изглеждаше винаги абсолютно сигурна във всичко. В това коя е тя самата и в изборите, които прави, сякаш животът е песен и единственото, което се иска от теб, е да следваш ритъма й и само така всичко ще върви по план. Аманда си мислеше често, че майка й няма не само никакви колебания, но и угризения.

Само че дъщеря й беше различна. Освен това не можеше да забрави безсърдечното й поведение при болестта и последвалата смърт на Беа. Изказа колко съжалява, разбира се, стоя при тях, за да се грижи за Лин и Джаред при множеството им посещения в Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“. Дори сготви няколко пъти през седмиците, които прекара с тях след погребението. Аманда така и не успя да проумее стоическото приемане на тревогата и скръбта, нито пък лекцията, която майка й произнесе само три месеца след смъртта на Беа за това, че е крайно време да се вземе в ръце, да престане да се самосъжалява. Сякаш загубата на момиченцето й беше нещо подобно на раздяла с гадже. И до днес, когато се сетеше за ония години, прилив на гняв обземаше Аманда, стигаше и дотам да се пита дали Евелин изобщо е способна на съчувствие.

Тежка въздишка се откърти от гърдите й. За кой ли път си напомни, че светът на майка й е различен, че тя никога не е била в колеж, никога не е живяла извън Ориентъл и е възможно това да е причината. Приема нещата такива, каквито са, защото няма с какво да ги сравни. От малкото, което бе чувала за детството на майка си, в семейството им никога не е имало прояви на сърдечност. Всъщност кой знае? Със сигурност знаеше обаче, че довери ли се повече от необходимото на Евелин, това ще доведе само до неприятности, а не беше готова да ги посрещне точно сега.