Московска афера [bg]

Те го изправиха на крака и го хвърлиха като труп към следващата площадка. Този път падането му нанесе достатъчно поражения, така че не им се наложи да се престарават с ритници и удари. След като отново го изправиха, го помъкнаха по тъмен коридор. На Габриел той се стори безкрайно дълъг. „Чак до лагерите ГУЛАГ в Сибир“ — помисли си той. До полетата на смъртта, където Сталин осъждал своите жертви на „седем грама олово“ — любимото му наказание за предателството, реално или въображаемо.

Бе очаквал период на изолация в килия, където пропитата с кръв история на Лубянка би могла да съкруши съпротивата му. Вместо това го отведоха директно в стая за разпит и го бутнаха на стол пред правоъгълна маса от светло дърво. На отсрещната страна на масата седеше мъж в сив костюм и с бледо лице в тон с костюма. Имаше акуратно подрязана козя брадичка и очила с кръгли стъкла и телени рамки. Независимо дали бе съзнателно търсена или не, приликата с Ленин беше очевидна. Мъжът бе с няколко години по-млад от Алон — може би в средата на четиридесетте — и наскоро разведен, ако се съди по вдлъбнатината от халка на безимения пръст на дясната му ръка. Образован. Интелигентен. Достоен противник. Юрист в някакъв друг живот, макар да не беше ясно дали беше адвокат или прокурор. По-скоро човек на думите, отколкото на насилието. Габриел реши, че е извадил късмет. Имайки предвид мястото, където се намираше, и съществуващите възможности, можеше да бъде и по-зле.

— Ранен ли сте? — попита мъжът на английски, сякаш отговорът не го интересуваше особено.

— Аз съм израелски дипломат.

— Вече съм осведомен. Може да ви е трудно да го повярвате, но аз съм тук, за да ви помогна. Можете да ме наричате Сергей. Това е фалшиво име, разбира се. Като онова, което е вписано в паспорта ви.

— Нямате законно право да ме задържате.

— Опасявам се, че имам. Тази вечер сте убили двама руски граждани.

— Защото се опитаха да ме убият. Искам да говоря с представител на моето посолство.

— Когато му дойде времето, господин… — Той демонстративно се престори, че чете в паспорта на Алон. — А, да, господин Голани. — Мъжът хвърли паспорта на масата. — Хайде, господин Голани, и двамата сме професионалисти. Със сигурност бихме могли да уредим професионално тази доста неловка ситуация.