Тъмен пламък

— Ужасно ми е неприятно да ти го кажа, но определено е трябвало да направиш ново. На Богинята се предлага нещо току-що създадено, чисто и неизползвано. Не можеш да й служиш със замърсени инструменти, особено с такива, които вече си употребила, за да призовеш кралицата на подземния свят.

Ооох!

Той ме поглежда с натъжени очи:

— С удоволствие бих ти помогнал, наистина, но това нещо е прекалено голямо за мен. Вероятно би могла да го обсъдиш с Роми и Райни, те като че ли знаят много по въпроса.

— Дали е така наистина? — присвивам очи.

Това на практика не е въпрос, просто разсъждавам на глас.

— Проблемът е, че всъщност именно това направих — послушах ги. Направих точно каквото ми казаха. Да, наистина — атамето изобщо не им хареса, заявиха, че е направено погрешно и настояха да го разтопя и да им го предам. Аз обаче отказах, от инат, а те оставиха нещата така. Въобще не са споменавали, че не мога да го използвам отново, нито пък, че всички инструменти трябва да са нови, за да успея с развалянето на заклинанието. По някаква причина пропуснаха да ме предупредят.

Погледите ни се срещат. И двамата си мислим едно и също: Защо биха направили нещо подобно? Нарочно ли? Наистина ли ме мразят толкова? Джуд отхвърля тази мисъл доста по-бързо от мен самата. Само че той не знае истината за миналото ни. История, която е толкова сложна и опасна заради скритите в нея капани, че не мога току-така да отхвърля каквато и да било възможност.

— Виж, те са ужасно привързани към Деймън — обичат го толкова силно, колкото мразят мен. Наистина. Кимвам с пълното съзнание, че не преувеличавам — това е чистата истина. — И макар да се предполага, че са добри вещици, не бих се учудила, ако са го направили наистина, с мисълта, разбира се, че просто ще ми дадат урок. По дяволите, може дори да са смятали, че по този начин ще ни разделят с Деймън. Всъщност кой изобщо знае какво става в главите им и какво са планирали? Дори да не е било умишлено, дори да не са били наясно, аз по никакъв начин не мога да ги попитам направо. Защото ако е било нарочно, те ще съобщят на Деймън, а аз не искам той да разбира при никакви обстоятелства. Не мога да го нараня така. А пък ако не са го направили съзнателно и аз им кажа — е, това би било още едно оръжие срещу мен, което също не е приемливо.

Този път Джуд се привежда към мен и с решително изражение отсича:

— Евър, разбирам дилемата ти, наистина. Обаче не смяташ ли, че си прекалено параноична напоследък?

Присвивам очи и се отпускам на стола. Чудя се дали е схванал дори една дума от онова, което му казах току-що.

— Ами, първо ме обвиняваш, че съм от злите — всъщност така и не разбрах какво точно означава това, само че има нещо общо с Роман. Той — според твоите думи — управлява племе от злодеи, а освен това ти едновременно го мразиш и го желаеш, защото си му направила някакво заклинание, което се е объркало. На всичкото отгоре, макар да няма как да си сигурна, предполагаш, че Роми и Райни искат да ти навредят и по тази причина нарочно са пропуснали да ти съобщят съществена част от инструкциите за въпросното заклинание. При това са го направили, с цел да те разделят с Деймън. А по отношение на Деймън — независимо че сте заедно, ти си убедена, че никога няма да ти прости за кашата, която си забъркала, и съответно… — Той тръсва глава. — Схващаш ли какво имам предвид?