Красиво зло
- Автор: Джеймс Ребека
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-12-9
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Красиво зло». Краткое содержание книги:
Зад фасадата на безгрижна купонджийка обаче се крие огорчена, плашещо жестока млада жена, готова да разруши живота на всеки. И когато Катрин разкрива тъмното й минало, става ясно какво се е случило в нощта, в която Рейчъл е убита.
Психотрилърът завладява с мистериозна атмосфера и процеждащо се чувство за неизбежен фатален край. От силното начало до шокиращата кулминация той разгръща натрапчива история, в която хора, причини и обстоятелства не са такива, каквито изглеждат
— Сега ще отидем ли при снега, мамо? — пита дъщеря ми веднага щом отваря очи. После сяда в леглото, съвсем будна и съсредоточена. — Време ли е да тръгваме?
— Не още. — Сядам на леглото и я прегръщам. — Но съм направила пържени филийки — огромна купчина — и горещ шоколад. Надявам се, че си много гладна.
— Ммм, вкусно!
Тя изритва одеялото от краката си, става и се втурва навън. Оставам сама на леглото и се усмихвам.
Тръгвам след нея към всекидневната и я заварвам вече коленичила на стола си, да яде с апетит.
— Ти искаш ли, мамо? — пита ме с пълна уста. — Има и за теб.
— Така мисля. — Сядам срещу нея, вземам си филийка от подноса в средата и я слагам в чинията си. — Всъщност мисля, че има храна за десет души.
— Не мисля — клати глава Сара със сериозно изражение. — Много съм гладна. Днес аз съм десет души! Пържените филийки са най, най-любимите ми.
След което наистина успява да изяде огромно количество и да изгълта горещия си шоколад между хапките. Веднага щом свършва, се смъква от стола си.
— Сега ще се приготвя — обявява. — Мисля, че ще ни очаква един страхотен ден.
Разсмивам се на начина, по който използва една от любимите ми фрази, на опита й да се направи на възрастна.
— Така е. Абсолютно страхотен ден. Но все още имаме много време. Слънцето още не е изгряло напълно.
— Искам да се приготвя първа. Искам да съм готова преди слънцето.
Четиринайсета глава
Отново го чувам. Почукването. Леко, но настойчиво. Който и да е там, чука от почти петнайсет минути, а аз съм уморена да се преструвам, че не го чувам, че изобщо не съм тук.
Отивам до вратата, но не я отварям.
— Разкарайте се. Среднощ е. Разкарайте се — казвам.
— Катрин, аз съм, Роби.
Гласът му е толкова познат и успокоителен, изпълнен с такава загриженост, че отново избухвам в плач.
— И Филипа е тук. Моля те, пусни ни да влезем.
— Алис там ли е?
— Не.
Въздъхвам и вдигам резето. Обръщам се и се отдалечавам по коридора, без да им кажа нищо, оставям ги сами да отворят вратата. Знам, че намеренията им са добри, тревожат се за мен, но събитията от тази вечер са ме изтощили напълно, обляна съм в сълзи и съм изпълнена с желание всички просто да ме оставят на мира. Не за да спя — сънят няма да дойде при мен, — а за да страдам на спокойствие.
Тръгвам към всекидневната и сядам на дивана, където съм лежала свита през последния час.
Филипа и Роби влизат след мен и сядат на отсрещния диван.
— Алис ни разказа — започва нежно Роби. — За сестра ти. За Рейчъл.
Кимвам. Ако проговоря, отново ще се разплача, затова не отвръщам.
— По-добре ли ще се почувстваш, ако си тръгна? — Филипа стрелва с поглед Роби, а после поглежда към мен. — Просто исках да се уверя, че си добре, Катрин. Просто исках да съм сигурна, че Роби те е намерил. Но не желая да се натрапвам.
Поглеждам към нея и повдигам рамене. Тя изглежда ужасно. Лицето й е бледо, а под очите й тъмнеят дълбоки сенки. Освен това изглежда нащрек, сякаш събитията от вечерта са я разстроили дълбоко.
Отново вдигам рамене. За мен няма значение дали Филипа е тук, или не, но изведнъж усещам, че съм много доволна, задето Вивиан е заминала за уикенда и няма да види всичко това.
— Да направя ли чай? — пита Филипа. Изглежда доволна, че се е сетила за нещо полезно.
— Наистина бих искал — поглежда я с благодарност Роби. — Катрин?
— Да — отвръщам. — Но…
— Обича чаят й да е приготвен както трябва — обяснява Роби на Филипа. — Каничката и листенцата са на лавицата над чайника.
Когато Филипа излиза, той поставя ръка на коляното ми.
— Добре ли си?
Кимвам и се опитвам да се усмихна.
— Каква скапана нощ само! Трябваше да те послушам. Трябваше да се прибера по-рано, както ме посъветва. — Привеждам се напред и прошепвам: — Филипа мисли, че на Алис й има нещо. Каза ли ти? Нещо психическо.
— Може би. А може би не — свива рамене Роби. — Ако искаш, приеми я за патологичен случай. Приеми, че има някакво разстройство на личността, което се корени в детството й. Но какво значение има? Тези неща не могат да бъдат поправени. Може би Алис просто е прогнила отвътре.