Едно незнайно място

— Мордан? Адамсберг. Обаждахте ли ми се?

— Не, съжалявам, господин комисар — каза Мордан с безизразен глас. — Ония от Авиньон не пожелаха да се раздвижат, дори се развикаха, че си имали друга работа, две катастрофи и един тип с пушка на крепостната стена. Претоварени били.

— Да му се не знае, Мордан, трябваше да настоявате. Става дума за убийство и тъй нататък.

— Настоявах, но те ми се обадиха чак в седем сутринта, след като току-що го бяха посетили. Водел си бил вкъщи.

— Заедно с жена си?

— Да.

— Жалко, майоре, жалко.

Недоволен, Адамсберг се върна в колата, спусна докрай прозорците и тежко се отпусна зад волана.

— В седем часа — каза той на кучето. — Нали разбираш, че Водел е имал предостатъчно време да се прибере. Така че никога няма да узнаем. Обаче Мордан не е настоявал, уверявам те. Другаде му е умът, отлетял е като балон и се носи по вятъра на черните мисли. Дал си е нарежданията в Авиньон и си е измил ръцете. Трябваше да го предвидя, да се досетя, че Мордан е изцяло извън строя. Дори Есталер би се справил по-добре.

Когато два часа по-късно влезе в Бригадата с кучето под мишница, никой не го поздрави истински. Цареше някаква особена възбуда, полицаите се носеха из стаите като развалени механични играчки и излъчваха мирис на утрешна пот. Разминаваха се, без да се забелязват, разменяха кратки думи и като че ли избягваха комисаря.

— Нещо станало ли е? — попита той Гардон, който не изглеждаше засегнат от суматохата.

Обикновено служебните вълнения стигаха до сержанта с няколко часа закъснение и в силно смекчен вид, както бретанският вятър утихва, когато се добере до Париж.

— Онова от вестника — обясни той — и онези неща от лабораторията, мисля.

— Добре, Гардон. Бежовата кола, деветката, трябва да се закара за почистване. Поискайте пълна програма — кръв, кал, мръсотия.

— Това ще създаде луд проблем, мисля.

— Няма страшно, седалките са от материя, която се мие.

— Говоря за кучето. Донесли сте куче?

— Да. Заради фъшкиите.

— Ще стане голям търкал, с котката. Не виждам как ще се оправим с тях.

Адамсберг почти му завидя. Гардон и Есталер си приличаха по неспособността си да подреждат нещата от живота по важност. А сержантът бе видял ужасяващата касапница в Гарш. Освен ако това не беше неговият начин да оцелява и в такъв случай определено имаше право. Имаше право и да се тревожи за съжителството между кучето и котката. Макар че огромният и апатичен котарак, който живееше в Бригадата, проснат върху топлия капак на една от копирните машини, не беше предразположен към действие. Три пъти дневно някой от служителите в Бригадата — главно Ретанкур, Данглар и Меркаде, който беше особено чувствителен към свръхсънливостта на котарака — отнасяха единайсеткилограмовото животно до паничката му и стояха до него, докато се нахрани. Затова до паничката бяха поставили стол, та полицаите да могат да си работят, без да нервничат и без да припират на котарака.