Ветровете на Нептун
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #5
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ветровете на Нептун». Краткое содержание книги:
Една ръка му помаха от другия край на салона. Жи-нет Сен Прьо, с чиния в ръка, съвсем естествено дойде на масата му.
- Имаш ли нещо против туй да седна? - попита тя. - И аз съм-сам сама.
Хубава и бързорека, Жинет му зададе безброй въпроси. Първите му впечатления от Квебек? Разликата с Франция? По-скучен? Как е в Париж? Как върви работата? Весело ли е? Как живее? Така ли? Тя имаше деца и разни „хобита“, главно музиката. Но за един добър концерт трябва да се отиде до Монреал, проявява ли интерес? Какви са неговите хобита? Така ли? Да рисува, да ходи, да блее? Че как е възможно туй? И как го прави туй в Париж?
Към единайсет часа Жинет се заинтересува от двата му часовника.
- Горкичкия ми - заключи тя, ставайки от масата. -То вярно, че с твоята разлика е още пет часа сутринта.
Жинет забрави на масата зеления проспект, който през целия разговор беше навивала и развивала.Адам-сберг бавно го разгърна. Концерт на Вивалди в Монреал, 17-21 октомври, струнен квинтет, клавесин и пиколо. Куражлийка беше Жинет, да се кандилка на четиристотин километра за някакъв жалък квинтет.
122
XVIII
Адамсберг нямаше намерение да прекара цялото си време втренчен в пипетки и баркодове. В седем часа сутринта вече беше излязъл, примамен от реката. Огромната река на индианците утауе. Вървя по брега, докато стигна до някаква пътека. Път па пироги-те, прочете на една табела, по който е минавал Са-мюел дьо Шанплен прел 1613 г. Веднага пое по пътеката, доволен, че върви по стъпките на Древните -индианци и пътешественици, които са пренасяли на гръб пирогите си. Теренът беше неравен и на места стръмно се спускаше надолу. Пред очите се разкриваше зашеметяваща гледка - буйни води, грохот на водопади, колонии от птици, брегове, покрити с червени кленове. Адамсберг спря пред една поставена сред дърветата паметна плоча, на която бе разказана историята на въпросния Шанплен.
-- Привет - каза някой зад гърба му.
Девойка по дънки седеше върху плоска скала над реката и пушеше цигара в ранното утро. В произношението на поздрава Адамсберг долови нещо парижко.
- Привет - отвърна той.
- Французин - заяви девойката. - Какво правиш тук? Пътуваш?
- Трудя се.
Девойката издуха дима, после хвърли фаса във водата.
- А аз чакам.
- Какво чакаш? - предпазливо попита Адамсберг, като в същото време четеше надписите върху плочата на Шанплен.
123
- В Париж срещнах един тип във факултета по право, един канадец. Предложи ми да отида с него и аз се съгласих. Изглеждаше страхотен френд.
- Френд?
- Приятелче, гадже. Искахме да живеем заедно.
- Аха - каза Адамсберг.
- И шест месеца по-късно знаеш ли какво направи моя френд? Заряза Ноела, която остана с пръст в устата.
- Ти ли си Ноела?
- Аз. В крайна сметка тя отиде да живее у една приятелка.
- Аха - повтори Адамсберг.
- Така че чакам - каза девойката и отново запали цигара. - Спечелвам по някой долар в един бар в Отава и щом събера достатъчно, се прибирам в Париж. Тъпа история.
- А какво правиш тук толкова рано?
- Тя слуша вятъра. Често идва сутрин, вечер. Казвам си, че когато чакаш, трябва да си намериш някое местенце. Избрах този камък. Как се казваш?
- Жан-Батист.
-- А фамилията?
- Адамсберг.
- И какво работиш?
- Ченге съм.
- Чудна работа. Тук на ченгетата им викат волове или псета, или прасета. Моя френд хич не ги обичаше. „Чекни воловете!“, така казваше. Демек „Скивай ченгетата!“ И се чупеше на минутата. Ти с ченгетата на Гатино ли бачкаш?
Адамсберг поклати глава и се възползва от мокрия сняг, който бе започнал да вали, за да се измъкне.
- Чао - каза тя, без да мръдне от камъка си.
В девет без две минути Адамсберг паркира пред жандармерията. Лалиберте му махна от прага на вратата.
124
- Влизай бързо! - извика той. - Чекии каква е лапа-вица навън! Хей, мен, къде си газил? - продължи той, като видя калния панталон на комисаря.
- Паднах на пътеката на пировите - обясни Адамсберг, почиствайки с ръка пръстта по панталона си.
- Излизал си сутринта? Че как може туй!
- Исках да видя реката. Водопадите, дърветата, старата пътека.
- Хей, мен, ти си малко болен - засмя се Лалибер-те. - И как така успя да фолнеш?
- Тоест? Не се обиждай, господин главен еуперин-тендант, но не разбирам всичко, което казваш.
- Не се тревожи, не го вземам лично. И ми викай Орел. Исках да кажа: как падна?
- Подхлъзнах се на един камък.