Аленият бряг

— Недобре – отговори Пендъргаст.

— Разбирам. Вероятно проблемът е липса на доказателства?

— Точно обратното.

— Вие определено предизвикахте голяма шумотевица в града. Всички говорят само за вас и убийството на историка. – Той направи пауза, докато грижливо подбираше думите си. – Трябва да призная, че се чувствам малко избутан настрана.

— Защо така?

— Ами тук сте от три дни. Очаквах редовни доклади за вашия напредък. Например чух от другаде, че помагате на полицията в разследването на това убийство. Щеше да е по-приятно, ако го бях чул от вас лично.

— Приемете моите извинения.

Този човек беше влудяващо непроницаем.

— Това означава ли, че смятате убийството на историка и нашия случай за свързани? – попита Керъл.

— Да.

Настъпи мълчание. Лейк изчака за подробности, но след като такива не последваха, попита:

— Няма ли да ни разкажете по-подробно?

— Не.

Лейк усети раздразнение.

— Не ми се ще да бъда безцеремонен, но не работите ли за мен? Не трябва ли да получавам доклади редовно?

— Обикновено с никого не обсъждам текущо разследване, освен ако не е безусловно необходимо.

— Така… Ако не сте тук, за да ми разкажете как върви, защо сте дошли? Сигурно не е само за да видите работите ми?

Пендъргаст застана с гръб към вятъра.

— Имам няколко въпроса.

Лейк сви рамене.

— Добре, питайте. Макар да мисля, че вече ви казах всичко, което знам.

— Има ли някакви причини да не ми разкажете за миналото на госпожа Хинтъруасър?

Лейк и жената се спогледаха.

— Нейното минало?

— Криминалното й минало. Била е хваната да краде от скъп антикварен магазин в Кеймбридж.

Настъпи мълчание, което само поривите на вятъра нарушаваха.

— Пендъргаст, не съм сигурен накъде отива работата – каза Лейк най-накрая, но определено не ми харесва.

— Защо трябваше да ви казва? – попита Керъл. – Това беше преди петнайсет години. Върнах предмета, платих компенсация. Така или иначе, беше само един малък, грозен погребален идол. Не зная какво съм видяла в него. Цялата случка е далеч в миналото. Няма нищо общо с взлома в нашата… в къщата на Пърси.

— Може би няма. – Пендъргаст насочи вниманието си към Лейк. – Били сте в търговския флот, нали?

Лейк направи малка пауза, преди да отговори.

— Да, прекарах четири години във военноморския флот и след това още три като помощник на супер-танкер.

— Предполагам, че татуировката ви е от онова време?

— Татуировка? – изненадано възкликна Лейк. Имате предвид кита на дясното ми рамо? Откъде знаете за него?

— Както изглежда, в града много му се възхищават, и е известен от редките ви появи на плажа.

— Разбира се. Е, винаги съм обичал морето, а „Моби Дик“ е любимата ми книга. От шестнайсетгодишен всяка година я препрочитам. „Именувайте ме Ишмиъл“[24] е най-великият първи ред, написан някога в литературата.

— Аз лично не си падам по животински истории. – Лейк завъртя очи.

— За първи път чувам „Моби Дик“ да се отхвърля като животинска история.