Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Късове сгърчена кожа, плът и пръснати кости западаха на ръка разстояние от Мостоваците.
Пикър вдигна ръка на войниците да спрат. Не само тя имаше нужда да си поеме дъх, да изчака, докато биещото бясно в гърдите й сърце се поуспокои.
— Това вече адски променя нещата — изпъшка Бленд до нея.
Пикър не си направи труда да й отвърне, но не можеше да не се съгласи с горчивия й коментар. Както й беше заповядал Паран, наистина бяха отвлекли вниманието поне на част от К’Чаин Че’Малле.
И бяха платили за това.
Последния път, когато си преброи хората, бяха останали шестнайсет Мостовака, годни за бой, и шестима ранени, от които трима вече бяха стигнали при Портата на Гуглата. К’Чаин Че’Малле не бяха просто бързи, бяха мълниеносни. И безмилостни. Острилките само ги дразнеха още повече.
Все едно, мунициите бяха привършили. Пикър беше обърнала бойците си веднъж срещу Ловците на К’елл, за да прецени шансовете им в близък бой. Нямаше да го направи повече. Извадиха късмет, че изобщо успяха да се измъкнат. Гледката с посечените й на място приятели щеше да се вреже в ума до края на дните й. „Дни ли? Нямам дни. Ще се изненадам, ако преживея и тази камбана.“
— Гуглата да ни вземе дано, още един!
Лейтенантът се обърна рязко и извика.
От страничната уличка се беше появил още един Ловец, дращеше с нокти камъните, навел ниско глава и с вдигнати мечове.
На по-малко от петнайсет крачки разстояние главата се извърна към тях.
„Добре. Едно… две… три…“
— Пръсни се!
Още докато Мостоваците бягаха във всички посоки, стената до К’Чаин Че’Малле се пръсна на улицата. Сред прахта и тухлите се появи още един Ловец и се катурна навън, целият насечен, и замята бясно глава, свързана само с една жила с врата му — беше без една ръка и единият му крак бе отсечен от глезена. Създанието рухна върху камъните, ребрата му изпращяха — и не помръдна повече.
Подпалвачите на мостове замръзнаха по местата си.
Както и първият К’Чаин Че’Малле. Чудовището изсъска и извърна глава към зейналата дупка в стената.
През слягащата се прах навън пристъпи Т’лан Имасс. С разкъсана, съсухрена плът, оголените кости лъщяха навсякъде, с шлем от череп на звяр на главата, някога увенчан с рога. Кремъчният меч в ръцете му беше толкова очукан, че острието му изглеждаше назъбено.
Без да обръща внимание на малазанците, той се обърна към другия К’Чаин Че’Малле.
Ловецът изсъска и нападна.
Очите на Пикър не можаха да различат светкавично разменените удари. Изведнъж, или поне така й се стори, К’Чаин Че’Малле вече залиташе, единият му крак бе посечен малко над онова, което минаваше за коляно. Отсечената му ръка падна и мечът издрънча на камъните. Т’лан Имасс беше отстъпил и сега отново пристъпи напред, посече отгоре и пръсна костите през рамото, гърдите и бедрото, мечът се натресе с рой искри в камъните.
Ловецът на К’елл рухна.
Самотният Т’лан Имасс се обърна към цитаделата и закрачи натам.
Пикър и другите изчакаха, докато ги подмине.
— Дъх на Гуглата! — измърмори Бленд.
— Хайде! — отсече Пикър.
— Накъде? — попита ефрейтор Еймлес.
— След него — отвърна тя и тръгна. — Изглежда, че най-безопасното място е в сянката на това нещо.
— Но той тръгна към цитаделата!
— Значи и ние сме натам!
Оплескана с кал, едва влачеща нозе, армията на Уискиджак бавно се придвижи напред, за да оформи фронт срещу мъртвата зона и града зад нея. Далече на двата фланга бяха баргастите, кланът Илгрес от едната страна и Белоликите от другата.
Корлат остави коня си при другите зад фронта и закрачи към ниския хълм западно от търговския път, където стояха Уискиджак, Каллор и знаменосецът Артантос.
Всички до един бяха видели въздушните боеве над Корал и избиването на Черните моранти — поне на едно крило, превозило бойци на Воинството на Едноръкия. Бяха гледали бомбардировката, но нито един войник по хребета не се беше зарадвал. Не можеше да се скрие горчивата истина: Дужек се бе озовал в капан, армията му загиваше, а Уискиджак и изтощените му сили не можеха да направят почти нищо.
Бяха видели кондори, преследващи Черните моранти назад към окопите по планинския склон — но те щяха да срещнат Орфантал. В облика си на соултейкън братът на Корлат отстъпваше само на Рейк. Тя му завиждаше за възможността да нанесе незабавна мъст.
Тръгна към приятелите си, подготвяйки ума си за превъплъщението в тялото на дракона. Силата, която я обладаваше с този преход, винаги я плашеше, защото беше хладна, чудовищна изява, нечовешка и античовешка. Този път обаче щеше да я посрещне с радост.