Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Трябва да отида до едно място близо до британското посолство. Далеч ли е оттук?
— Не, можем да ви закараме, ако искате. — Гавалан погледна Макайвър. — Мак, хайде да тръгваме… може би ще успея да хвана Толбът. Ще имаме време да се върнем, за да видим Азадех и Ногър, ако е тук.
— Добра идея.
— Може ли това да стане сега? Съжалявам, но се страхувам, че ще заспя отново, ако не го направя.
Гавалан стана и облече тежкото си палто.
— Ще ви дам на заем едно палто и някакви ръкавици — каза на Рос Петикин. Видя как очите му се стрелнаха към коридора. — Да събудя ли Азадех?
— Не, благодаря. Ще… просто ще надникна.
— Втората врата вляво.
Те го проследиха с поглед как върви по коридора, стъпките му бяха безшумни като на котка, как тихо отвори вратата, застана за миг на прага, после затвори отново. Рос взе пушката си и двете кукрита, своето и на Гуенг. Помисли за момент, после постави своя нож на камината.
— В случай, че не се върна — каза той, — кажете й, че това е подарък, подарък за Ерики. За Ерики и за нея.
47
В двореца на хана: 5,19 следобед.
Вцепененият каландар на Абу Мард стоеше на колене.
— Не, не, Ваше височество, молла Махмуд ни заповяда, кълна се…
— Той не е истински молла, кучи сине, всички знаят това! За Бога, вие… вие сте се гласели да замервате с камъни дъщеря ми! — крещеше ханът. Дишаше тежко, конвулсивно, лицето му беше станало на петна. — Вие сте се осмелили! Вие сте се осмелили да пребиете моята дъщеря с камъни?!
— Той беше, Ваше височество — прошепна каландарът, — моллата го реши, след като я разпита и тя призна изневярата със саботьора.
— Ти, кучи сине! Ти подстрекаваше и активно подпомагаше този лъжемолла… Лъжец! Ахмед ми разказа какво се е случило! — Ханът се подпря на възглавниците на леглото си. Зад него стоеше телохранителят му. Ахмед и другите стражи бяха обградили плътно каландара. Нажуд, най-голямата му дъщеря, и Айша, младата му съпруга, седяха отстрани, опитващи се да скрият ужаса си пред неговата ярост и вцепенени от страх, че той може да я прехвърли върху тях. На колене до прага, все още в изпоцапаните от пътуването дрехи и разтреперан от страх стоеше Хаким, братът на Азадех, който току-що беше пристигнал; по нареждане на хана беше натикан тук под стража и слушаше с тиха ярост Ахмед, който обясняваше какво се беше случило в селото.
— Ти, кучи сине — развика се отново ханът, пръскайки слюнка. — Ти си позволил… ти си позволил на онова куче, саботьора, да избяга… ти си позволил да я повлече със себе си… ти си подслонил саботьора, а после… после се осмеляваш да съдиш един от моето… моето семейство и си щял да я пребиеш с камъни… без да поискаш моето одобрение?
— Моллата беше! — завика каландарът. — Моллата!…
— Затвори му устата.
Ахмед го удари силно по едното ухо и за момент го зашемети. После грубо го блъсна пак на колене и изсъска:
— Кажи само още една дума и ще ти отрежа езика.
Ханът се опитваше да си поеме дъх.
— Айша, дай ми… дай ми едно от онези… онези хапчета…
Тя се засуети, все още на колене, отвори флакона, сложи ханче в устата му и я избърса вместо него. Ханът задържа хапчето под езика си, както му беше казал докторът, и в следващия момент спазъмът премина, кънтежът в ушите му отслабна и стаята престана да се люлее. Кървясалите му очи се върнаха отново върху стареца, който скимтеше и се тресеше неудържимо.