Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
А след това Сторми изръмжа, откъсна я от стъпалата, люшна я над рамото си и я запокити във въздуха.
Геслер видя как полетя надолу, видя как устата й се отвори широко — а след това тя изчезна.
„Сега вече я ядоса много, Сторми.“
Но Сторми вече посягаше към него, сграбчи го за ръката и го издърпа нагоре.
— Давай, Гес! Разкарай си жалкия задник горе!
Избута го толкова силно, че едва не го просна на стълбите, но той залази нагоре, оставяйки Сторми зад себе си.
„Не поглеждай надолу… не поглеждай към него, Геслер. Знаеш защо… недей…“ Но спря, обърна се и погледна приятеля си в очите.
Погледите им се сплетоха.
А после Сторми кимна и лицето му се разцепи в безумна усмивка.
Геслер му показа среден пръст и преди сърцето му да се е пръснало, се обърна и продължи нагоре по каменните стъпала.
Гуглата се издърпа през нацепения ръб на ледения хребет и погледна нагоре. Вече не беше далече. Леденият път под него стенеше, цепнатините пълзяха на зигзаг като мълнии. Беше усетил атаката на Олар Етил към Омтоуз Феллак — бе развихрила мощ, която прониза остра като нокти… а след това бе изчезнала и той разбра, че е мъртва. Но вредата беше нанесена. Имаше съвсем реална възможност да не успее, тази ивица лед под него да се разпадне и да го отпрати долу на смърт.
Смърт. Виж, това понятие бе интересно. Може би трябваше да му е по-познато, отколкото на всяко друго същество, но истината беше, че нищо не знаеше за него. Джагът бяха тръгнали на война срещу смъртта. Толкова много от тях срещнаха това понятие с неверие или объркване. Не можеха да го разберат. „Кой е врагът? Врагът е поражението. Къде е бойното поле? В сърцето на отчаянието. Как се печели победата? Тя е на ръка разстояние. Трябва само да избереш да я познаеш. Иначе винаги можеш да измамиш. И точно това направих.“
„Как надвих смъртта?“
„Като взех трона й.“
А сега кръвта на един умиращ бог го беше дарила със смъртна плът — с връщане към тленността. Неочаквано. Невероятно нежелано. Потенциално… фатално. „Но пък кой има избор в тези неща?“
„Ах, да, аз имах.“
Грохот на смях дълбоко от гърдите му последва тази мисъл. Той отново се заизкачва.
Пътят му напред бе пресечен косо от широка пукнатина. Щеше да се наложи да я прескочи. Опасно и недостойно. Смехът му секна.
Усети изригване на Телас някъде наблизо… видя как въздухът около Шпила посивя от пушек, лъхна го воня на изгоряла плът. „Това не е от ръката на Имасс. Това е нещо ново. Вони на лудост.“
„Това би могло да ни надвие всички.“
Стигна до цепнатината и се хвърли над нея. Гърдите му се удариха в ръба, сблъсъкът го остави почти без дъх, ноктите му се забиха в мръсния лед. Изчака за миг, докато се съвземе, преди да залази нагоре. В същия миг нещо профуча вляво от него, падна с пукот, задращи с нокти в твърдия сняг… куче.
„Куче?“
Псето издращи още нагоре и после затича като демон, изскочил от Бездната.
Зад себе си, от другата страна на цепнатината, Гуглата чу яростно джавкане, извърна глава и видя друго куче — или по-скоро някакво смачкано чорлаво жалко подобие на куче, затичано към ръба, преди да замръзне на място и да отстъпи.
„Не се и опитвай…“
А след това ужасното същество се засили и скочи, полетя във въздуха…
„Няма да стигне…“
Изруга, щом челюстите се стегнаха около лявото му стъпало и зъбите се впиха в гнилата кожа на ботуша му. Изсъска от болка, развъртя крака си и зарита, за да изтръска ръмжащото същество. Зърна за миг ужасната му муцуна — като плъх, изпердашен с главата напред в стена, — когато дребосъкът профуча покрай него след големия пес.
Джагътът погледна след тях с яд, надигна се и продължи нагоре.
С куцане.
Беше ранена, видя Сторми, докато тя се тътреше отново по стъпалата. Лявата й ръка явно беше счупена, рамото изкълчено, кожата ожулена там, където се бе ударила в твърдата скала. Ако я беше хвърлил десетина стъпала по-надолу, вече щеше да е мъртва.
Изруга, обърна се и погледна ядосано нагоре към Геслер. Беше стигнал до нещо като площадка, може би на двайсет и пет крачки под върха. „Какво прави там? Почива си? Няма време за това, идиот такъв! Давай!“
— Ще те убия!
Крясъкът го накара отново да погледне надолу. Десет стъпала между него и Синн. Лицето й бе озверяло от омраза и гняв.
Убийствено горещ въздух изригна нагоре и го блъсна. Той продължи заднешком по стъпалата. Две, три, пет.
Тя се приближаваше.
Въздухът около нея пламна, червени и оранжеви пламъци, нажежени до бяло там, където допреди миг бе тялото й. И все пак в тази адска огнена сърцевина все още можеше да види очите й — впити в него.