Магазинът [bg]

Едва изрекъл йезуитския си, уклончив отговор и жената изстреля своя въпрос:

— Върху какъв проект работиш сега, Джейкъб? Нещо лично? Нещо автобиографично? Нещо за твоя работодател? Можеш да бъдеш честен с нас.

Аха. Да бе. Ей сега. Бих си отрязал ръцете от китките, вместо да кажа истината.

— Пиша, но не е нищо важно, нищо смислено все още. Един вид автобиография. Ще ви уведомя, когато напредна повече.

С неизменната си усмивка на лице младата жена заяви:

— Сигурна съм, че ще го направиш. Наистина ще е чудесно.

Младият мъж се наведе напред с онази фалшива загриженост, характерна за застрахователните агенти и противните чичовци.

— Как се чувстват децата ви — Алекс и Линдзи — в новата обстановка?

— Много добре. Обожават училището. Намериха си много нови приятели — отвърна Меган.

— Така е. Децата се справят много по-добре от двамата със съпругата ми.

Интервюиращите се изненадаха неприятно или пък приятно (в Ню Бърг беше трудно да се различат тези две изражения). Меган ме стрелна с поглед, който гласеше: „Не бъди такъв задник“.

Младият мъж веднага ни върна в правия път.

— Разбрах, че Алекс е звездата на отбора по бокс.

Алекс? Бокс? Звезда? Единственият спорт, от който синът ни някога се беше интересувал, бе спортно лежане на дивана. Екипировката му за него се състоеше от електронно устройство, свързано с телевизора.

— Ако трябва да бъда честен — отвърнах аз, — боксовата кариера на Алекс е нещо ново за мен. На теб казвал ли ти е нещо, Меган?

— О, може би ми е споменавал. Не съм сигурна — отвърна съпругата ми. Както вече казах, не беше особено добра лъжкиня.

Младата жена се намеси:

— Вероятно е скрил тази информация от вас, господин Брендайс, защото е запознат с отвращението ви от спортове като бокс и футбол.

— Никога не съм обсъждал тази тема с Алекс.

— Но думите ми отразяват убежденията ви. Вие сте против бокса.

— Е, да. Но никога не съм обсъждал това с Алекс или с някой друг. Имам предвид, че това е просто убеждение, а не… не знам… не е обсесия, кауза или нещо друго…

— Искам за момент да се върнем на нещо друго. Госпожа Брендайс, помагате ли на съпруга си по книгата, която пише?

Станах. Бях бесен.

— За какво, по дяволите, говорите — „книгата, която пише“? Вече ви казах, че имам някои идеи за написването на такава, а не че я пиша! Трябва да ви кажа, че дори не знам каква е целта на това интервю. Осъзнавам, че с всичките ви камери, шпиони и какво ли още не знаете доста за нас. Но всичко това е лудост. Пълна лудост.

Младата жена предложи да си починем. В този момент, макар и малко късно, осъзнах, че двете огледала на двете голи стени на стаята вероятно са двустранни и ни наблюдават.

— Не, нямаме нужда от почивка, защото нямаме нужда от интервю — заявих аз.

— Джейкъб, моля те. Да се опитаме да сътрудничим — каза Меган. Направо не можех да повярвам на думите й.

Намеси се младият мъж:

— В интерес на истината нямаме още много въпроси — само няколко за полицейската намеса на партито, на което сте били, и после…