Сянката [bg]

— Винаги съм бил страстен… — започнах аз. — Не, изтрий това. Винаги съм бил категоричен… не, убеден… поддръжник на дейността на Международния наказателен съд. — Дали наистина беше така? Нямах представа. Предполагах, че е бил. Или по-скоро предполагах, че винаги се е преструвал на убеден поддръжник. — Не се съмнявам, че Международният наказателен съд бързо ще прозре истинските цели на тази злонамерена политическа инсинуация. — Замълчах. Чувствах, че ми трябва още един ред, нещо дълбокомислено и държавническо. Какво бих казал на негово място? — Международната борба срещу терора — изрекох аз във внезапен изблик на вдъхновение — е твърде важна, за да бъде използвана за лично отмъщение.

Люси разпечата текста и когато го отнесох горе в кабинета, аз усетих странна свенлива гордост като ученик, представящ домашното си на учителя. Престорих се, че не забелязвам протегнатата ръка на Амелия, и показах листа първо на Рут (вече бях усвоил правилата на етикета в изгнаническата свита). Тя кимна одобрително и го побутна през бюрото към Ланг, който притискаше слушалката към ухото си. Той хвърли един поглед, кимна да му подам писалка и вмъкна една-единствена дума. После ми върна изявлението и вдигна палец.

— Чудесно, Сид — изрече той по телефона. — А какво знаем за тези трима съдии?

— Разрешено ли ми е да го видя? — попита Амелия, докато слизахме по стълбището.

Докато й подавах листа, забелязах, че Ланг е добавил в последното изречение думата „дребнаво“: „Международната борба срещу терора е твърде важна, за да бъде използвана за дребнаво лично отмъщение.“ Жестоката антитеза на „международен“ и „дребнаво“ правеше Райкарт още по-жалък.

— Много добре — каза Амелия. — Може да станеш новият Майк Макейра.

Погледнах я. Мисля, че искаше да ми направи комплимент. Трудно бе да я разбере човек. А и не ме интересуваше. За пръв път в живота си изпитвах опиянението на политиката. Сега разбирах защо Ланг е тъй неспокоен в уединението. Навярно същото изпитват спортистите, когато играят с максимална скорост и напрежение. Играта напомняше партия тенис на Централния корт в Уимбълдън. Райкарт бе изстрелял сервиса ниско над мрежата, а ние се хвърляхме напред, прехващахме удара и му връщахме топката с допълнително ускорение.

Включиха телефоните един по един. Те тутакси зазвъняха настойчиво и чух как секретарките предават моите думи на зажаднелите репортери: Винаги съм бил убеден поддръжник на дейността на Международния наказателен съд. Видях как изпращат по електронната поща моите изречения до новинарските агенции. А само след две-три минути почнах да ги виждам и чувам отново от монитора и телевизионния екран. („В изявление, направено преди броени минути, бившият министър-председател каза…“) Светът се бе превърнал в кънтяща зала.

Насред всичко това собственият ми телефон иззвъня. Притиснах го към ухото си и трябваше да запуша другото с пръст, за да чуя кой се обажда. Едва доловим глас изрече: