Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— Май се познаваме, а, мистър Корнър? Аз бях този, който ви арестува в Спрингфилд и днес ще го повторя с най-голямо удоволствие. Междувременно бях назначен в Тринидад.
Едва видял полицая и чул думите му, пеонът извика:
— Тоя негодник е тук, тоя негодник! Вървете всички по дяволите! Да се омитаме!
Отправяйки последната подкана към тайфата си, той се озова с един скок извън нашата близост и се понесе по градината към пустеещата земя и намиращите се там коне.
— След него! Той иска да избяга! — заповяда корехидорът и самият затича след него.
Но пеонът не бягаше сам. Цялата му тайфа беше наскачала и последвала примера му с бързина и ловкост, от която се виждаше, че безделниците притежават значителен опит в подобен род произшествия. Аз също съм свикнал да реагирам много бързо, когато се изискват действия. И тъй, впуснах се с възможно най-голямата бързина, но ми се удаде да пипна и задържа само последния. Той поиска наистина да се брани и отскубне, но Паперман, който беше необикновено силен, ми го отне от ръцете, запрати го на земята и коленичи по такъв начин на гърдите му, че оня не можеше повече да мръдне.
Бегълците достигнаха конете, метнаха се и препуснаха, подбирайки четвъртото муле и коня на другаря си, надвит от нас.
— Негодяи! — викна тоя, като видя това. — Какво ще стане сега с мен!
— От вас зависи — отговорих аз.
— Как тъй? — попита.
— Почакайте!
Вниманието ми бе приковано от почти забавната сцена, която се разиграваше там вън. В преследването бяха взели участие не неколцина, а всички присъстващи. Изключение правехме само Паперман, хотелиерът с неговите хора, жена ми и аз. Съседите заедно с техните гратисни зрители също бяха наскачали отвъд и се втурнали след бегълците. Сега след като тези бяха вече на конете, на никому изобщо не дойде на ума да спре или да се върне, а чухме корехидора да вика:
— Бързо към коралите! И после след тях!
Коралът представлява открита оградена площ за настаняване на конете. Такива места за жителите на Тринидад има не едно и две. Всички се втурнаха сега към тях, за да се снабдят час по-скоро с коне и да поемат после по дирите на така бързо изчезналите нехранимайковци. Сега бяхме сами и аз се обърнах към пленника, все още здраво държан от Паперман:
— Стани, хубостнико! И чуй какво ще ти кажа!
Паперман го освободи, колкото да може да се изправи. Аз продължих:
— Ако отговориш на въпросите ми откровено и правдиво, ще те освободим.
— И ще мога да тръгна накъдето си искам? — попита бързо той.
— Да.
Той ме погледна изпитателно.
— Нямате вид на лъжец. Очаквам, че ще сдържите думата си. Та, кажете какво искате да знаете!
— Чии са трите петнисти жребеца?
— От фермата на някой си Олд Шуърхенд.
— А мулетата?
— Пак от там.
— Откраднати?
— Не, строго погледнато, не. Беше само измама, една малка очарователна измама. Корнър беше научил, че най-добрите коне на Олд Шуърхенд са разпоредени за някакъв немец, очакван заедно с жена му. Очакваха се и няколко млади художници и, скулптори, които трябвало да бъдат екипирани…
— Екипирани? С каква цел? — прекъснах го аз.
— Щели да яздят към територията на апачите за някакво голямо изложение. Бил ги поканил младият Шуърхенд, но и той като баща си отдавна бил потеглил напред. Тогава се представихме ние. Беше нещо като маскарад, карнавална комедия. Управителят ни повярва и ни даде всичко, което поискахме.
— Аха! Затова и все още бяхте скулптори и художници!
— Така е! — ухили се той. — Питайте нататък!
— Аз свърших. Ако проникна по-дълбоко в тайните ви, сигурно после ще ми е трудно или дори невъзможно да удържа думата си. Така че не желая нищо повече да знам.
— И аз мога да си вървя?
— Да.
— Благодаря! Вие сте честен мъж, сър. Но аз съм без кон!
— Не мога да променя нещата.
— Не бихте ли могъл да ми дадете поне едно от мулетата?
— Откраднатото имущество? Не!
— Но след като сега знаете, че животните не са наши, нямате право да ги задържите!
— Аз и не възнамерявам. Познавам Олд и също Янг Шуърхенд. Можете да бъдете сигурен, че той ще си получи откраднатото от вас, или поне онова, което успях да спася. Задържам и палатката.
— Well! Все ми е тая! Но без кон аз не мога да си тръгна. Днес ще научите, че тук някъде и на някого нещо се е изгубило. Няма ли това да обремени съвестта ви?
— Ни най-малко. Защото и през ум не ми минава да я товаря с чужди деяния.
— Добре! Аз приключих! Сбогом! Той се обърна да си върви. Тогава хотелиерът, който бе изслушал всичко, застана на пътя му.