Наследниците на Винету

— Куче! — изрева той към мен. — Ще има да се каеш!

И обръщайки се към другарите си, прибави: — Бързо всички в двора! Споразумението не бива да важи! Той трябва да предаде обратно всички, всички!

И хукна заедно с тях. Тъй като се бях качил веднъж на коня, не можеха да ми попречат вече да изпълня и последния скок. Значи оставаше само да си прибера напълно заслужените плодове на моя труд. Ето защо се разбързаха, докато все още бе възможно да ме изпреварят. Бяха убедени, че последният кон няма да ми се подчини с такава готовност като другите два. Тук обаче се заблуждаваха. След като седях веднъж вече стабилно на седлото, той не предприе никакъв опит да ме хвърли. Това бе резултат от индианската дреха, чийто вид и миризма го заблуждаваха. Но все пак ме бе разпознал. Знаеше, че не съм червенокож, а бял, и затова се колебаеше. Аз се пазех да го принуждавам с шпорите. По-скоро му говорех ласкави думи. Понеже бях на мнение, че произхожда от дакотска кръстоска, опитах първо на този език, и то с използваните при дакотските племена насърчителни думи за коне:

„Шуктанка техике, ваштех! Аманово, токийево! — Тичай, бягай! Продължавай да вървиш!“

Подканата остана без всякакъв успех. Продължих опита на апачески: „Инчу, аркуго! Тaтишах, накате елканч! — Бъди мил, добър! Тичай, препускай!“

Той наостри уши и повя опашка. Познаваше следователно думите, ала те все още не бяха правилни. По тая причина пробвах сега с команчески: „Миаро, намахцо… — върви нататък, бързо…“

Спрях посред подвикването. Нямаше нужда да довършвам, защото той издаде висок радостен звук и започна да играе с копита. И тогава ми хрумна една мисъл, която изглеждаше изсилена наистина, ала после се оказа вярна. Дойде ми на ум за благородния тъмен, петнист кон, който моят приятел Апаначка — навремето още вожд на команчите наиини — с особено предпочитание яздеше. В „Олд Шуърхенд“ том I съм споменал и описал този кон. И знаех, че Апаначка и Сигурната ръка бяха положили големи усилия да кръстосат тази красива команческа порода с любимците на Винету и най-добрите дакотски раванлии. Тези намерения бяха реализирани успешно. Двамата притежаваха сега няколко големи развъдника, най-значителният от които край Бижу Крийк — приток на Саут Плат. Олд Шуърхенд си беше построил там до стопанските постройки едно жилище, в което имаше навика да прекарва няколко месеца през годината. Тази, подредена с много добър вкус дача бе имал предвид той, когато, ми писа: „Гледай на моя дом като на свой, дори да не сме си вкъщи.“ Дали тези три коня не идваха оттам? Може би и мулетата? Дали шестимата така наречени „художници“ и пеоните им не бяха конекрадци? Във всеки случай не беше невъзможно. Известен надалеч с търговията си с коне, Тринидад е удобно и посещавано от подобна сган селище за пласиране на открадната стока.