Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— Хайде почвайте, мистър Бъртън! — подкани ме Хоу. — Дойде му времето! Оставете ни само да се върнем в градината, за да ви гледаме и се дивим, когато долетите!
— Само ми помогнете първом да се кача! — помолих аз, пристъпвайки към едно от мулетата.
Онези ме дигнаха и се разбързаха смеешком към „градината“. Пеоните останаха на откритото пространство, Паперман — също. Той не се отделяше от тях и ми каза с едно тайно кимване че тук мога да разчитам на него. Беше си останал съобразителният, премислящ всичко мъж, какъвто го познавах преди години.
Подкарах мулето. Нещата изглеждаха, сякаш то върви напред по собствена воля — първо полека, после малко по-бързо Тичаше направо, наляво, надясно — на пръв поглед накъдето му хрумне. Обърна се, направи завой, извъртя се пак, продължи да крета и опита дори тръс. Аз се хлъзгах напред-назад, клатушках се, губех от време на време юздите и тук и там се изхлузвах от стремената. Всичко това изглеждаше безкрайно комично, ала в действителност беше един строг, много строг изпит, на който подлагах мулето. Нито една крачка не се извършваше без моя воля и аз много скоро разбрах къде се намирам. Великолепното създание притежаваше най-добрата мексиканска школа. Когато го подтикнах леко към скок, то се подчини така точно и бързо, едва намерих време да отменя подканата с противонатиск. Ето как приближавахме градинската стена все повече и повече, додето се намерихме само на четири-пет крачки от нея. Отвъд се носеше подигравателен кикот. Присмехулниците бяха убедени, че мулето ей така само си се разхожда с мен.
— Хайде, насам, насам, мистър Бъртън! Насам! — подвикна ми Хоу.
— Да, ама трябва ли наистина? — попитах.
— Естествено!
— Хем после пък да не ми се сърдите!
— Не ми и хрумва! Хайде, пристигайте!
— Salto! Alto! Elevado!
Когато извиках тези три, употребявани при скок думи, ние се стрелнахме високо нагоре, полетяхме над зида и застинахме отвъд толкова неподвижни и спокойни, сякаш изобщо не бяхме мърдали от мястото си. Първият ми поглед бе отправен към индсмана. Очите му блестяха.
— По дяволите! — изруга Хоу.
Другарите му се впуснаха в подобни възгласи.
— Е-е? — попитах го. — Тук ли съм сега, или още оттатък?
— Мътните да ви отнесат! — кресна ми оня гневно. — Както изглежда, можете все пак да яздите, а?
— Изглежда? Все пак? … Нима съм твърдял, че не мога да яздя? — Плъзнах се от седлото, изведох мулето от „градината“ в двора и го вързах там.
— Защо отведохте там добичето? — бях запитан. Аз не отговорих, кимнах щастливо на Херцле и тръгнах да докарам следващото муле. То извърши скока досущ като първото.
— На ви сега! — провикна се Хоу. — Типът умее да язди! Той ни излъга!
Пропуснах оскърблението, без да го порицая, и отведох мулето в двора като предното. После помолих Херцле:
— Разпореди се, моля те, да свалят куфара ми на нашата маса, додето отида да доведа третото!
Когато стигнах после до мястото, където чакаха пеоните, един от тях ми каза:
— Сър, чини ми се, че се каните да си правите шега с нас?
— В такъв случай бих имал съвсем същото намерение като вас!
— Внимавайте само нещата да не станат сериозни!
— При мен всяка шега е сериозна. При вас да не би да е другояче?
Тогава той пристъпи плътно до мен и заплаши:
— Предупреждавам ви!
— Pshaw! — направих пренебрежително движение аз.
— Да, предупреждавам ви! Но по причина, съвсем различна от тази, която си мислите. Конете не са ви глупавите мулета. Те или ще ви раздробят костите, или ще ви строшат врата!
— Ще го дочакаме спокойно!
Сега вече не смятах за нужно да се преструвам. Метнах се на мулето, държано от Паперман.
— Как ще е с конете? — попита ме той тихо.