Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Е, свят широк, какво ли не става по него — въздъхна Маквей. — От мен се иска да разплитам нишките докато стигна до общия възел.
Той се пресегна, сложи чашата на масата до ключовете и стана от креслото. Мимоходом забеляза, че освен от ключа от хотелската стая има и ключове за кола на верижка с лъвче. Емблемата на „Пежо“.
— Благодаря, че ми отделихте време, доктор Озбърн. Извинявайте за безпокойството.
— Няма нищо — отвърна Озбърн, като се мъчеше да прикрие облекчението си. Значи всичко беше обикновена полицейска формалност. Маквей просто помагаше на френските ченгета и нищо повече.
Маквей вече бе хванал дръжката на вратата, когато внезапно се обърна.
— На трети октомври бяхте в Лондон, нали?
— Какво? — изненада се Озбърн.
— Било е… — Маквей извади от портфейла си пластмасово календарче. — Било е миналия понеделник.
— Не ви разбирам.
— Бяхте ли в Лондон?
— Да.
— Защо?
— Ами… прибирах се от медицински конгрес в Женева.
Озбърн откри, че е взел да заеква. Откъде знаеше Маквей? И какво общо имаше Лондон с Жан Пакар и изчезналите непознати?
— Колко време останахте там?
Озбърн се поколеба. За какъв дявол бяха тия приказки. Какво целеше Маквей?
— Не разбирам какво общо има това — отвърна той, опитвайки да прикрие тревогата си.
— Просто питам, докторе. Такава ми е работата — да задавам въпроси.
Очевидно Маквей нямаше да си тръгне преди да получи отговор. Озбърн сви рамене.
— Около ден и половина.
— И отседнахте в хотел „Коноут“.
— Да.
Озбърн усети как под мишницата му плъзна струйка пот. Изведнъж Маквей бе загубил всякаква прилика с добродушно старче.
— Какво правихте по време на престоя си там?
Лицето на Озбърн пламна от гняв. Не разбираше нищо, освен че го притискат до стената и това не му харесваше. Може би знаят за Канарак, помисли той. Може би се мъчеха да го вкарат в капана по заобиколен път. Но нямаше да им се даде. Ако Маквей знаеше за Канарак, трябваше сам да повдигне темата.
— Господин полицай, какво съм правил в Лондон е личен въпрос. Нека спрем дотук.
— Слушай, Пол — тихо каза Маквей. — Нямам намерение да ти се бъркам в личния живот. Издирвам неколцина изчезнали. Ти не си единственият, с когото разговарям. Искам само да знам как е протекъл престоят ти в Лондон.
— Може би трябва да потърся адвокат.
— Ако смяташ, че ти трябва, не възразявам. Ето телефона.
Озбърн извърна глава.
— Пристигнах в събота следобед и вечерта отидох на театър — глухо изрече той. — После се почувствах зле. Върнах се в хотела и не напуснах стаята до понеделник сутринта.
— Включително през цялата неделя?
— Точно така.
— Изобщо ли не напуснахте стаята?
— Изобщо.
— Поръчахте ли храна?
— Хващал ли ви е някога скоротечен грип? Имах висока температура и диария, комбинирана с антиперисталтика. По-просто казано — повръщах. Не ми беше до ядене.
— Сам ли бяхте?
Отговорът на Озбърн бе бърз и категоричен:
— Да.
— Видя ли ви някой?
— Не, доколкото знам.
Маквей помълча, после тихо запита:
— Защо ме лъжете, доктор Озбърн?
Днес беше четвъртък вечер. Преди да потегли за Париж в сряда следобед, Маквей бе помолил Нобъл да провери престоя на Озбърн в хотел „Коноут“. И малко след седем тази сутрин Нобъл бе позвънил по телефона, за да съобщи, че Озбърн е наел стая в събота следобед и напуснал в понеделник сутринта. Записал се като доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис, без придружител. Малко по-късно в стаята му влязла жена.
— Моля? — възкликна Озбърн, прикривайки уплахата си под маската на гняв.
— Не сте бил сам. — Маквей не му остави време да възрази. — Млада жена. Тъмнокоса. Възраст около двайсет и пет години. Името й е Вера Монере. В събота вечер сте правили любов с нея в таксито от Лейсистър скуеър до „Коноут“.
— Боже Господи!
Озбърн бе зашеметен. Не бе в състояние даже да си представи откъде и как полицията е узнала всичко това. Накрая бавно кимна.
— Заради нея ли дойдохте в Париж?
— Да.
— Предполагам, че и тя е боледувала заедно с вас.
— Да, така е…
— Отдавна ли я познавате?
— Миналата седмица се запознахме в Женева. Тя ме придружи до Лондон. После замина за Париж. Стажува тук.
— Стажува ли?