Денят след утре

Само че след всички усилия разполагаше единствено с име и адрес. Точно толкова, колкото знаеше и Озбърн за него. Следваше логичният извод, че Озбърн може да бъде само представител на Организацията, пратен да го ликвидира. Друга причина просто не можеше да има, въпреки цялата мърлявост на първия опит. Никой друг не би го разпознал, пък и не би имал защо.

Лошото беше, че даже и да убиеше Озбърн, ония щяха да пратят друг човек. Разбира се, ако знаеха. Оставаше му да се надява, че Озбърн е волна птичка, един вид ловец на глави със списък от имена, срещу всяко от които му е обещано богато възнаграждение. Ако Озбърн го бе открил случайно и бе наел Жан Пакар за своя сметка, нещата все още можеха да се оправят.

Внезапно отвън лъхна хладен въздух и той надигна глава. На отворената врата стоеше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Оглеждаше се през рамо. Най-напред погледът му плъзна из препълнения салон, след това отскочи към бара. За момент срещна очите на Канарак. После прекрачи прага и изчезна навън. Канарак се отпусна. Човекът не беше нито ченге, нито Озбърн. Просто някой си.

Край отсрещния тротоар Озбърн видя иззад волана на пежото как същият човек отвори вратата, озърна се към заведението и излезе. Озбърн сви рамене. Не знаеше кой е, но във всеки случай не беше Канарак.

Пекарят бе влязъл в пет и петнайсет. Сега наближаваше шест без четвърт. На връщане от крайбрежния парк Озбърн бе минал маршрута в най-натовареното време само за двайсет и пет минути и малко след четири вече чакаше пред пекарната. Даже бе успял да обиколи пеш из квартала и да се върне в колата преди излизането на Канарак.

В радиус от пет-шест пресечки бе открил три подходящи улички и два входа към затворени складове. Всяко от петте места можеше да му свърши работа. Ако и утре Канарак тръгнеше по същия път, щеше да мине край най-удобното от тях — тясна неосветена пресечка, оградена с високи стени и то само на няколко крачки от пекарната.

Пак със същите джинси и маратонки плюс вълнена шапка, прихлупена ниско над лицето, Озбърн щеше да изчака Канарак в тъмното. После щеше да го нападне изотзад със спринцовка в ръката и още една в джоба за всеки случай. С лявата ръка през гърлото щеше да дръпне Канарак заднешком към пресечката и същевременно с дясната щеше да забие иглата през дрехите дълбоко в бедрото му. Несъмнено Канарак щеше да окаже яростна съпротива, но за инжекцията трябваха не повече от четири секунди. После Озбърн трябваше само да отскочи и да остави врага да върши каквото си иска. Дали щеше да нападне или да бяга, нямаше никакво значение. След по-малко от двайсет секунди краката му щяха да загубят чувствителност. След още двайсет вече нямаше да се държи прав. Щом паднеше, Озбърн щеше да се заеме с него. Ако случайно дойдеха минувачи, щеше да каже на английски, че приятелят му е американец и трябва да го откара в болница с пежото на ъгъла. А парализираният „приятел“ не би могъл да възрази. След потеглянето с колата Канарак щеше да е напълно безпомощен и обзет от ужас. Цялото му съзнание щеше да бъде съсредоточено върху усилията да диша.