Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Стиснаха си ръцете. Кларис попита:
— Какво ще правиш сега, Джо?
Той погледна часовника си.
— Малко след девет е. Ще се опитам да посетя и други семейства тази вечер.
— Пази се — прошепна тя.
— Непременно.
— Нещо не е наред, Джо. Нещо е доста объркано.
— Знам.
Боб и Кларис все още стояха до портата един до друг й наблюдаваха Джо, докато той се отдалечаваше с колата си.
Макар че беше изпил доста уиски, той не почувства въздействието на алкохола. Никога не беше виждал снимка на Нора Вейдънс, но въпреки това въображаемият образ на жена с касапски нож, която седи на стола във вътрешния двор, беше достатъчно отрезвяващ.
Светлините на метрополиса примигваха като далечни звуци. Жълтеникавият ореол сякаш смаляваше небето.
Преди минута му се бе сторило, че нищо не го заплашва. Сега нощта застрашително го обгръщаше и той периодично поглеждаше в огледалото.
ГЛАВА 8
Чарлс и Джорджин Делмън живееха в огромна къща, разположена върху половин акър земя в Хенкок Парк. От двете страни на входа растяха магнолии, а ниският жив плет беше така старателно оформен, сякаш беше подрязан от хиляди градинари с фини ножици. Извънредно строгата геометрия на къщата и градината показваше необходимост от ред и вяра в преимуществото на човешката подредба над бунта на природата.
Семейство Делмън бяха лекари. Той беше интернист и специализираше кардиология, а тя беше както интернист, така и офталмолог. Бяха известни в своята област, защото освен редовната си медицинска практика ръководеха една клиника за безплатно лечение на деца в Източен Лос Анджелис и друга в южната му част.
Когато стана катастрофата с боинга, Делмънови загубиха осемнайсетгодишната си дъщеря Анжела, която се връщаше от шестседмичен семинар за художници в университет в Ню Йорк, за да се подготви за първата си година в училището по изкуствата в Сан Франциско. Беше талантлива художничка с обещаващо бъдеще.
Вратата отвори Джорджин Делман. Джо я позна от снимката й, която беше публикувана в „Поуст“. Беше на около четирийсет и осем — петдесет години, висока и стройна, с блестяща мургава кожа, къдрава тъмна коса и живи тъмнолилави очи. Красотата й беше някак дива и тя усърдно я обуздаваше с очила със стоманени рамки, не слагаше грим, носеше обикновени сиви панталони и бяла блуза.
Когато Джо каза името си още преди да спомене, че семейството му е пътувало със самолета от полет 353, за негова изненада тя възкликна:
— Господи, ние тъкмо говорехме за вас!
— За мен?
Джорджин Делман го хвана за ръката, издърпа го във фоайе с мраморен под и затвори вратата с ханша си. Като не сваляше изумения си поглед от него, каза:
— Лайза ни каза за жена ви и дъщерите ви, за това как сте се изплъзнали. Но ето ви тук.
— Лайза? — каза той объркан.
Семплото облекло и очилата със стоманени рамки не можеха да скрият естествената искряща жизнерадост на Джорджин Делман. Тя го прегърна и го целуна по бузата така силно, че Джо отстъпи назад. Сетне го погледна в очите и каза:
— Била е при тебе, нали?
— Лайза ли?
— Не, не Лайза. Роуз.
Необяснима надежда заподскача като хвърлено камъче по тъмната повърхност на сърцето му.
— Да, но…
— Елате, елате с мен.
Отново го хвана за ръката, издърпа го от фоайето по дълъг коридор към задната част на къщата и продължи:
— Бяхме точно тук, на масата в кухнята — аз, Чарли и Лайза.
На срещите в „Състрадателни приятели“ Джо никога не видя родител, загубил детето си, да е способен да изпита това вълнение. Никога не беше чувал и за подобно живо същество. Родители, които загубят децата си, прекарват пет-шест години — понякога и повече от десет стараейки се да преодолеят убеждението, че те самите трябва да са мъртви вместо любимите същества, че да надживеят децата си е грешно или егоистично, дори чудовищно. Тези като Делмънови, които бяха загубили осемнайсетгодишната си дъщеря, разсъждаваха по същия начин. Възрастта нямаше голямо значение. Загубата на дете на всеки етап от живота е неестествена и така неприемлива, че е трудно да се върнеш към нормално съществуване.
Дори когато си се примирил с факта и си донякъде щастлив, радостта завинаги ти убягва, все едно да черпиш вода от пресъхнал кладенец.
Ала Джорджин Делман бе сияеща и жизнерадостна, развълнувана като момиче, когато поведе Джо към края на коридора и през двукрилата врата. Изглежда, че тя не само се беше възстановила от загубата на дъщеря си, но и я беше преживяла.
Проблесналата за кратко надежда на Джо изчезна, защото му се струваше, че Джорджин Делмън беше или полудяла, или плиткоумна. Очевидната й радост го потресе.