Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
— Роузи винаги е била обаятелна, дори в колежа беше такава.
Изненадан, Джо попита:
— Познаваш ли я?
— Заедно следвахме в Калифорнийския университет в Лос Анджелис преди много време. Бяхме съквартирантки. Останахме доста близки.
— Ето защо с Чарли решихме да се обадим на Лайза — каза Джорджин. — Знаехме, че е имала приятелка на самолета. Беше посред нощ, няколко часа след като Роуз си тръгна оттук, когато Джо си спомни, че приятелката на Лайза също се казва Роуз. Знаехме, че това трябва да е един и същи човек и цял ден се питахме какво да предприемем.
— Роуз кога беше тук? — попита Джо.
— Вчера вечерта — каза Джорджин. — Появи се точно когато се канехме да излезем за вечеря. Накара ни да обещаем да не казваме на никого това, което ни каза… не и преди да е имала възможност да посети още семейства в Лос Анджелис, които са загубили някого. Но миналата година Лайза беше така депресирана от новината… и тъй като с Роуз са били добри приятелки, не виждахме с какво можем да й навредим.
— Не съм тук като репортер — намеси се Лайза.
— Ти винаги си журналист.
Джорджин се обади:
— Роуз ни даде това.
От джоба на ризата си извади снимка и я сложи на масата. Беше снимка на гроба на Анжела Делмън. Джорджин с надежда попита:
— Какво виждаш тук, Джо?
— Мисля, че въпросът е какво виждате вие.
В другия край на кухнята Чарли Делмън отваряше чекмеджета и очевидно търсеше тирбушон.
— Вече казахме на Лайза. — Джорджин хвърли поглед към съпруга си. — Ще почакам Чарли да се върне, за да кажем и на теб, Джо.
Лайза промълви:
— Много странно е, Джоуи, и не съм сигурна какво да мисля за това, което ми казаха. Но знам, че се страхувам до смърт.
— Плашиш се? — удиви се Джорджин. — Скъпа, как, за Бога, случилото се може да те плаши?
— Сам ще се убедиш, че е ужасяващо — обърна се Лайза към Джо. Тази жена, която беше като скала, сега трепереше като лист. — Но те уверявам, че Чарли и Джорджин са най-здравомислещите хора, които познавам. Запомни го, за да не се изненадаш от разказа им.
Джорджин взе снимката и се загледа в нея така, сякаш искаше не само да я запечата в паметта си, но да погълне образа и да го превърне в част от себе си, като остави снимката празна.
Лайза въздъхна и заразказва:
— Имам своето странно парче, което да добавя към мозайката, Джоуи. Точно преди една година бях на летището в Лос Анджелис и чаках самолета на Роуз да се приземи.
Джорджин погледна към снимката:
— Не си ни го казала досега.
— Тъкмо се канех да го споделя с вас, когато Джоуи позвъни.
С едва чут пукот тапата изскочи от бутилката с вино и Чарли Делмън доволно изсумтя.
— Не те видях на летището тогава, Лайза — промърмори Джо.
— Стараех се да не ме забележат. Бях разтревожена за Роузи, но също… много изплашена.
— Била си там, за да я посрещнеш ли?
— Тя ми се обади от Ню Йорк и ме помоли да бъда на летището в Лос Анджелис с Бил Ханет.
Ханет беше фотографът, чиито снимки на природни и причинени от човека катастрофи бяха закачени по стените на фоайето в „Поуст“.
В бледосините очи на Лайза се четеше тревога.
— Роузи отчаяно имаше нужда да говори с журналист и аз бях единствената, на която можеше да се довери.
— Чарли — каза Джорджин, — ела да чуеш това.
— Чувам, чувам — увери я той. — Тъкмо наливам виното. Момент.
— Роузи ми продиктува имената на още шестима души, които искаше да бъдат на летището — каза Лайза. Все стари приятели. Успях да открия петима и да ги убедя да ме придружат. Тя каза, че ще бъдат свидетели.
Джо недоумяващо попита:
— Свидетели на какво?
— Не знам. Роузи говореше със заобикалки. Беше много развълнувана, но и изплашена. Каза, че ще донесе нещо, което завинаги ще промени всички нас, ще промени света.
— Ще промени света… — повтори Джо. — Днес всеки политик с идиотска програма и всеки актьор с малко мозък в главата си въобразява, че може да промени света.
— Да, но в този случай Роуз е права — каза Джорджин. В очите й се появиха сълзи на вълнение или радост, докато му показваше снимката още веднъж. — Прекрасна е.
Джо се почувства така, сякаш е попаднал в сюрреалистичен свят.
Пламъците в газените лампи изведнъж се извисиха, притегляни от въздушно течение, което той не можеше да почувства.
Гущери от кехлибарена светлина се загърчиха по лицето на Лайза. Когато тя погледна към лампите, очите й бяха жълти като луната, когато е ниско на хоризонта.
Пламъците бързо се смалиха. Тя продължи разказа си:
— Наистина звучеше мелодраматично. Но Роузи не е мошеничка. Знам, че от шест-седем години работи върху нещо значимо, затова й повярвах.