Последните дни на Картаген
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ев Фурнаджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последните дни на Картаген». Краткое содержание книги:
Фулвия силно пребледня.
— Моята тайна? — разтреперана попита тя. — Но… — Думите й бяха прекъснати от силен грохот. Мечовете на нумидииците бяха свършили работа и блокът бе изваден от гнездото си. Силен вик на радост огласи залата.
Тала бързо се покачи върху купчината столове и маси, поднесе факлата си към зеещия отвор и внимателно го разгледа.
— Нищо не се вижда — каза той полугласно, — изход има, но къде ли води?
След минута смелият воин се пъхна в дупката и бързо се намери в просторна стая, пълна с бурета. Това беше виненият склад на храма.
След Тала се качи и Хирам, после Сидон, а след него и останалите.
Провирайки се между буретата с вино, войниците хвърляха алчни погледи, но Хирам строго бе заповядал да не се докосват до съблазнителната течност. Скоро в единия край откриха малка вратичка, която отвориха без особени усилия. Навсякъде цареше мъртва тишина: това особено безпокоеше Хирам. Той предпочиташе открита схватка пред тази тайнствена обстановка. Опасяваше се най-много да не би жреците да са напуснали храма и да са отвели със себе си Офит. Но Сидон побърза да го успокои.
— Това е изключено! — авторитетно каза той. — Тези дългополи богослужници не могат да вървят бързо. Да тгеят химни и да заклинат — на това са майстори. Но когато трябва да работят с ръцете — всичко тръгва наопаки. Или може би могат да съперничат на нашите хора в гребането? Само едно е лошото: да не са счупили или откарали навътре в морето нашата лодка. Но едва ли са толкова досетливи. Групата обиколи всички стаи и помещения, но навсякъде намираше само разхвърляни дрехи, вещи и пълно безредие. Така че предположението на Хирам, че храмът е останал съвършено необитаем, се потвърди. Последният не бе на себе си от ярост: резултатът бе съвсем неочакван и Офит още веднъж изчезна неизвестно къде.
В този момент до тях долетя тихо стенание. Всички се хвърлиха по посока на гласа и срещнаха двама нумидийци, които носеха полупримряла девойка. При нейното появяване Хирам изтръпна: това беше любимата робиня на Офит, която преди време бе посетила гемията заедно с господарката си. Но в какво състояние бе тя! Дрехата й бе превърната в парцали и върху хубавото й бронзово тяло личаха следи от бич. Лицето й почти се бе вкаменило от ужас. След дълги грижи от страна на Фулвия нещастната робиня проговори.
— Господарката ми беше тук — каза тя, — но по едно време жреците я събудиха и бързо я откараха нанякъде. Помолих ги да не ме разделят от нея, но те грубо ми отказаха. Тогава се скрих и след това съм загубила съзнание.
— Можеш ли да ни покажеш пътя, по който избягаха жреците? — попита Хирам. — Но внимавай добре, защото от това зависи спасението на господарката ти.
Робинята наметна попадналата й дреха на някой от жреците и бързо ги поведе.
Помощта й беше повече от полезна. Първо, защото трябваше да се загуби много време, докато се излезе от безкрайните коридори, стаи и тераси на светилището на Танита, и, второ, защото тя знаеше най-краткия път до морския бряг. След няколко минути всички бяха там. Вик на радост се изтръгна от устата на Хирам. На два-три километра навътре на повърхността на морето се полюшваха две лодки.
— Това са те! — извикаха всички. — Ще можем да ги настигнем!
— Само ако лодката ни не е изчезнала — промълви Сидон. За щастие лодката бе намерена, спусната и веслата като криле на огромна птица я понесоха напред.
Нощта беше безлунна, но зората наближаваше и въздухът бе напоен с някаква тиха мътна светлина. Лодките на жреците се виждаха добре въпреки голямото разстояние. От време на време Сидон подвикваше на гребците: „По-дружно! Равно! Хайде!“
Но и без неговото поощрение те си вършеха работата отлично. Тези хора бяха като челичени машини. Мускулестите им ръце без труд повдигаха и спускаха тежките весла и лодката почти летеше по морските вълни. В полупрозрачната светлина неясно се очертаваха контурите на бягащите лодки и силуетите на хората в тях. Между мрачните фигури на жреците острият поглед на Хирам съзря строен женски силует.
— Офит! — извика силно той. Но Тала бързо му затвори устата.
— Не прави глупости! — каза той. — Остави ме да продължа да играя ролята на пратеник на Съвета.
— Каква полза от това? — неволно попита Хирам.
— Откъде знаеш дали тези проклети жреци не са получили заповед да не предават Офит жива в ръцете на чужди хора — отговори Тала. — Какво искаш, да я убият пред очите ни ли? Разбира се, ние ще отмъстим така, че земята да потрепери, но нима това ще те удовлетвори! Не, по-добре седни и мълчи.