Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Евнухът смръщи чело. Много добре знам къде си се покрил, стари приятелю, но няма да ти разваля удоволствието, ще те оставя сам да ми кажеш.
— В някоя гръцка таверна? В джамия? Не знам.
— При султана. Открих го в сарая, в Дома на обрязването — тъкмо бе пристигнал от Бешикташ на Босфора. Командващите армията бяха с него. И великият мюфтия беше с него. — Палевски насочи тежкия си поглед към Яшим. — Хич не ми говори за потисничество. Бях там. „Победа или смърт!“, крещяха пашите. Махмуд пое свещените писания на пророка в ръце. „Днес или ще победим — заяви той, или Истанбул ще рухне и ще стане дом на бездомните котки.“ Не мога да отрека на османлиите, че макар да им бе отнело цели двеста и петдесет години, за да вземат решение, когато все пак го взеха, всяка изречена дума бе истина.
Учениците наизлизаха в големия двор на Топкапъ. Бяха ги въоръжили и те отнесоха свещеното писание до джамията „Султан Ахмед“ — този край на града, около хиподрума, „Света София“ и сараят бяха все наши. Бунтовниците бяха завзели края на улицата близо до казармите, около джамията „Баязид“ и край старото пазарище за дрехи. Държаха също старата византийска улица и еничарските укрепления. Войската на султана нанесе там първия си удар. Чуваха се изстрели. Също като Наполеон в Тюйлери. Замириса на барут. Имаше само две оръдия. Командваше ги Ибрахим. Наричаха го Дявола Ибрахим, Еничарите хукнаха към казармите си и започнаха да барикадират вратите с камъни. Дори не се сетиха за другарите си, които зарязаха по улиците. А след като артилерията ги обгради, те отказаха да се предадат. Останаха скупчени вътре. Първата канонада сигурно изби десетки, а след това обстрелът продължи.
Видяхме пламъците, Яш. Изгориха еничарите до един — е, не чак до един, но почти всички. Все едно разбишкваш сламена барака и избиваш плъховете, които изскачат отвътре. Заловените изпратиха в джамията „Султан Ахмед“, а избитите на място зарязаха под Еничарското дърво — привечер вече бяха струпали поне шест трупа. На следващия ден на хиподрума се търкаляха купове тела.
Открай време ме побиват тръпки от това дърво. Само като си спомня как ги бяха провесили по клоните, също като плодове. А труповете на другите еничари се трупаха около дънера. Сигурно е имало много кръв и тая кръв е в корените му.
Това видях и това ти разказвам. Виждал съм и погроми, и кланета. Честно казано, виждал съм и по-лоши неща от онова, което сториха накрая на еничарите. Виждал съм жени и деца… Еничарите бяха мъже и дори мога да кажа, че донякъде заслужаваха съдбата си заради всичко сторено както от тях самите, така и от предшествениците им. Знаели са, че участват в грозно изнудване. Знаели си, че то бавно съсипва империята, не може да не са си давали сметка, че някой ден ще дойде време за разплата.
Може би не са очаквали да се случи подобно нещо, нещата да приключат така изведнъж. Никой не каза: „Забавлението свърши, на излизане оставете ятаганите“, нали? Говорим за изтребление, Яш. Десет хиляди мъртви. Изкараха ги с огън от Белградската гора. Измъкнаха ги от градчета и селца из провинцията. Татари вестоносци плъзнаха из цялата империя, за да разпространят новината. Светлото събитие, помниш ли, така го нарекоха. Дори имената им не написаха по гробовете. Изтребиха ги до крик, заличиха ги. Знаеш ли, няколко седмици по-късно на гробището сред кипарисите видях султана с палач. Там бяха мъртъвците им. И верните, и сърцатите, и продажниците, и корумпираните. Палачът съсече всички надгробни плочи с тежкия си ятаган.
Яшим вдигна пръст.
— Една е останала. Намира се в Юскюдар, изсечена в камъка.
Палевски махна с ръка.
— Винаги остава по някоя. Може да са останали и десетки. Това не означава нищо. Отоманската империя продължава да съществува. Съществува, защото всичко се е променило. А нещата са се променили, защото еничарите ги няма. Те бяха онова, което спъваше империята, нима не си го разбрал? Те бяха пречката, която стоеше на пътя на… какво? Те възпираха султана да поеме напред като европеец. Те не позволяваха армията да се превърне в нещо като наполеоновата войска. Те бяха против християни да отварят дюкяни за алкохол в Пера, мъжете да носят фесове вместо тюрбани, и какво ли още не. Има и още. Еничарите бяха нагли крадци, ограничени мръсници, ала същевременно бяха поети, почитаха таланта, поне някои от тях. Имаха си своя култура, ако можем да наречем това тяхното култура. Тя бе по-значима от тях, по-значима от алчността и недостатъците им.