Пет седмици в балон
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пет седмици в балон». Краткое содержание книги:
Нощта мина спокойно, но трябваше да внимават много повече в гъстия мрак.
На другата сутрин задуха със страхотна сила мусон. Вятърът нахлуваше в долните гънки на балона. Той разклащаше силно придатъка, през който влизаха тръбите за разширение на водорода. Трябваше да ги стегнат с въжета и Джо се справи много ловко с тая задача. Той установи в същото време, че отворът на аеростата продължава да бъде херметически затворен.
— Това има двойно значение за нас — каза доктор Фергюсън. — Първо, ние няма да губим скъпоценен газ и после няма да оставяме след себе си възпламенителна ивица, която в края на краищата ще се запали.
— Това ще бъде неприятно произшествие в нашето пътешествие — забеляза Джо.
— Ще се строполим ли на земята? — запита Дик.
— Да се строполим ли? Не! Газът ще си изгори спокойно и ние ще слезем лека-полека. Такова премеждие е сполетяло една френска въздухоплавателка, госпожа Бланшар. Тя подпалила балона си, като хвърляла ракети, но не паднала и навярно нямало да се убие, ако кошът й не се блъснал в един комин, откъдето била изхвърлена на земята.
— Да се надяваме, че такова нещо няма да ни се случи — каза ловецът. — Досега нашето пътуване не ми се струва опасно и не виждам причина, която да ни попречи да стигнем до целта си.
— И аз не виждам, драги ми Дик. Прочее нещастията винаги са се дължели на невниманието на въздухоплавателите или на лошото устройство на балоните им. Но от няколко хилядите въздушни полети няма и двадесет смъртни случаи. Общо взето, най-опасни са кацанията и изпитанията. Затова в тия случаи трябва да бъдем крайно предпазливи.
— Време е за закуска — обади се Джо. — Ще се задоволим с консервирано месо и с кафе, докато господин Кенеди намери начин да ни нагости с някое хубаво парче дивеч.
Двадесета глава
Вятърът ставаше силен и непостоянен. „Виктория“ се люшкаше здравата във въздуха. Подхвърляна ту на север, ту на юг, тя не можеше да срещне постоянно течение.
— Движим се доста бързо, без да напредваме много — каза Кенеди, като забеляза честите трептения на магнитната стрелка.
— „Виктория“ лети със скорост най-малко тридесет левги в час — заяви Самуел Фергюсън. — Наведете се и вижте как бързо изчезва полето под краката ни. Гледайте! Тая гора сякаш връхлита срещу нас!
— Гората се превърна вече в полянка — отвърна ловецът.
— А полянката в село — обади се малко по-късно Джо. — Ето доста смаяни негърски лица.
— Това е напълно естествено — отвърна докторът. — При първата поява на балоните френските селяни са стреляли по тях, като ги вземали за въздушни чудовища, тъй че позволено е на един судански негър да кокори очи.
— Ей богу! — възкликна Джо, когато „Виктория“ летеше над едно селище на стотина стъпки от земята. — Ще им хвърля едно празно шише с ваше разрешение, господарю. Ако стигне здраво и невредимо, те ще го боготворят! Ако се счупи, ще си направят талисмани от парчетата му!
При тези думи той хвърли едно шише, което се разби на хиляди парчета, а туземците хукнаха със силни викове към кръглите си колиби.
В този миг трябваше да издигнат „Виктория“, за да прелети над някаква гора с дървета, високи над триста стъпки — вид вековни смокини.
Гората отстъпи място на голям брой колиби, разположени в кръг около един площад. В средата растеше едно едничко дърво и Джо извика, като го видя:
— Ей богу! Ако на това дърво растат от четири хиляди години такива цветя, няма да го поздравя за това.
И показа гигантска сикомора, чийто дънер бе цял затрупан с човешки кости. Цветята, за които говореше Джо, бяха наскоро отсечени глави, набучени на кинжали, забити в кората му.
— Бойното дърво на людоедите! — заяви докторът. — Индианците одират кожата на черепа, а африканците отсичат цялата глава.
— Въпрос на вкус — рече Джо.
Но селото с кървави глави вече изчезваше на хоризонта. По-далеч се откриваше друга, не по-малко отвратителна гледка. Полуизядени трупове, разпадащи се на прах скелети, пръснати тук-таме човешки ръце и крака бяха оставени плячка на хиените и чакалите.
— Това навярно са труповете на престъпниците — също така правят в Абисиния: подхвърлят ги на хищните зверове, които ги изяждат спокойно, след като им прегризат гърлото.
Джо с острия си поглед, с който си служеше така добре, съгледа няколко ята хищни птици, които се виеха на хоризонта.
— Това са орли — извика Кенеди, след като ги разгледа с далекогледа си. — Прекрасни птици, които летят също така бързо като нас.
— Небето да ни пази от тях! — промълви докторът. — Те са по-страшни за нас от хищните зверове и от дивите племена.