Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
„Никой не може да ме накара да правя нещо, което не ми харесва…“ Вярно беше, дори прекалено. Своенравна от първия си миг. Никой не смееше да я ядоса сериозно заради странния ларан, с който се роди. И никой дори не подозираше докъде се простира силата й, защото не би дръзнал да я предизвика нарочно. Още като кърмаче поразяваше болезнено всеки, докоснал я против волята й. И клюките на слуги и бавачки раздуха плашещо дребните случки. Ако плачеше от гняв, глад или уплаха, край стените на замъка проблясваха и отекваха светкавици и гръмотевици. Децата, отглеждани в замъка, се научиха да се плашат от нейната ярост. През петата й година я повали треска. Дни наред бълнуваше в несвяст, не познаваше дори баща си и Донал. И през цялото време стихията бушуваше опасно близо до крепостта. Нейният брат, който също можеше да насочва мълниите по своя воля (макар дарбата му да беше несравнимо по-слаба), се питаше изумен с какви ли въображаеми чудовища се бори детето, та се опитва да ги порази с такава мощ.
За щастие на околните тя жадуваше одобрението и привързаността им. Лейди Деонара я обичаше като своя дъщеря и се стараеше да я научи на сдържаност. Дорилис имаше прелестта и обаянието на Алисиана. Напоследък повече й се радваха и по-малко се бояха от нея. Но страхът у слугите и другите деца никога не изчезваше напълно. Наричаха я вещица и магьосница зад гърба й, но не смееха да й подмятат обиди в лицето. Никога не си послужи със силата си срещу Донал, баща си или грижовната леронис Маргали. И докато лейди Деонара беше жива, не си позволи нито веднъж да престъпи волята й.
Донал жалеше за покойната господарка на Алдаран, защото я обичаше искрено. „И откакто тя си отиде, никой не може да подчини Дорилис.“ Михаил обожаваше хубавата си дъщеря и не й отказваше нищо, дори ако желанията й не бяха особено разумни. Затова единадесетгодишната Дорилис имаше накити и премени на принцеса. Слугите пък направо пристъпяха на пръсти около нея заради раздутата й от слуховете мощ. Другите деца внимаваха как се държат, защото и без това беше с най-високо положение сред тях, а и тя безцеремонно налагаше тиранията си с плесници и ритници.
„За едно момиченце не е чак толкова зле да е своеволно, да получава каквото поиска. Но какво ще стане, щом се превърне в жена, а още не е разбрала, че не може да има всичко на този свят? И кой сред сплашените от силата й хора ще посмее да й го каже?“
Разтревожен от мислите си, Донал обърна гръб на гледката и също се запъти към стълбата, защото трябваше да присъства на годежа и на последните уговорки преди това.
Михаил, господар на Алдаран, очакваше гостите в огромната си приемна зала. Бе видимо остарял през годините след раждането на единствената му дъщеря. Огромен и тежък мъж, макар вече с леко превит гръб и посивяла коса, той малко напомняше за стар, проскубан сокол. Когато вдигнеше рязко глава, личеше стаената и съхранена засега сила.
— Донал, ти ли си? Тук е доста тъмно и не те познах веднага.
Младежът знаеше, че приемният му баща не иска да признае колко е отслабнало зрението му.
— Аз съм, господарю.
— Ела насам, момчето ми. Готова ли е Дорилис за церемонията тази вечер? Я ми кажи, според теб доволна ли е?
— Мисля, че е още малка, за да съзнава какво означава бракът.
Донал бе облякъл за тържествата дрехи от боядисана кожа с богата украса, носеше високи домашни ботуши, а косата си бе прибрал под обръч със скъпоценни камъни. На врата му проблясваше в червено огнен камък.
— Но е обзета от любопитство — добави замислено той. — Разпитваше ме дали Дарън е хубав и любезен, дали ми е симпатичен. Боя се, че не я обнадеждих прекалено, но освен това й казах, че не бива да съди за един мъж по някогашните му детски разпри.
— Отнася се и за теб, момчето ми — напомни Михаил, макар и меко.
— Приемен татко… имам една молба към теб.
Господарят на Алдаран се усмихна.
— Донал, знаеш отдавна, че можеш да искаш от мен всичко, което е по силите ми да ти дам.
— Но моето желание, господарю, няма да ти струва нищо, освен може би няколко мига размисъл. Когато господарят Рейхъл и синът му Дарън дойдат при теб да обсъдите зестрата на Дорилис, ще ме представиш ли с бащиното ми име, а не като Донал от Рокрейвън, както си свикнал?
Късогледите очи на Михаил примигаха насреща му и той още повече заприлича на гигантска хищна птица, заслепена от твърде ярка светлина.
— Но защо, приемен синко? Отказваш се от рода на майка си? Или ти тежи какво място заемаше тя в дома ми? Може би не ти харесва твоето положение тук?
— Боговете да ме пазят от подобна неблагодарност… — промълви Донал.
Коленичи до креслото, а възрастният мъж докосна рамото му и двамата в миг споделиха неизреченото: „Нали само копелетата носят имената на майчиния си род? Може да съм сирак, но не и копеле.“