Принцът на мрака
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцът на мрака». Краткое содержание книги:
Уелският принц тъне в разкош под вредното влияние на своя фаворит-содомитът Пиърс Гейвстон. Гейвстон не само се занимава с черна магия, но има и политически амбиции — да управлява престолонаследника, а чрез него — и цяла Англия.
Скандалите, укрити в сянката на престола, заплашват да излязат наяве след загадъчната смърт на лейди Елинор Белмонт, бивша любовница на Уелския принц. Дамата е открита със счупен врат в подножието на стълбището на манастира, в който се е оттеглила.
Самоубийство? Злополука? Или предумишлено убийство?
В такива случаи крал Едуард I се обръща за помощ към незаменимия Хю Корбет — кралски довереник и шпионин, който разплита безпогрешно и най-загадъчните убийства — за да спаси доброто име на своя крал и за благото на държавата. Корбет трябва не само да разкрие убиеца на лейди Елинор, но и да разреши последвалите зверски убийства в манастира. Разследването го сблъсква отново с отдавнашния му съперник Амори дьо Краон, шпионин на френския крал. Корбет трябва да се справи и с убийствения гняв на Гейвстън, с коварни наемни убийци — и с притворството на собствения си господар…
От своя страна Гейвстън внимателно преценяваше писаря, докато облизваше пълните си устни. Наруга наум пиенето, сантименталните си мисли и принца, че е приел Корбет. В сърцето си Гейвстън знаеше, че младият Едуард много харесва писаря, че се възхищава от неговата преданост и факта, че не трупа точки, критикувайки го пред страшния му баща. Гейвстън не се боеше от никого — нито от краля, нито от дьо Варен, или някой знатен благородник, но беше предпазлив с писаря с непроницаемото лице. Скоро Корбет щеше да започне да задава въпроси и принцът нямаше да има друг избор освен да им отговаря. Разбира се, той можеше да се позове на титлата си, но Корбет щеше да се оплаче на краля и след това принцът щеше да отговаря пред него. Гейвстън стисна ръце в скута си. Защо не ги оставеха на мира! Той хвърли бърз поглед към Едуард и Корбет видя раздразнението, което проблесна върху лицето на принца.
— Твоя светлост — попита той, — възразяваш ли срещу идването ми тук?
— Не, Корбет, но се чудя каква е причината за това.
— Смъртта на лейди Елинор.
Принцът вдигна вежда.
— Проблем ли има? — попита той. — Разбрах, че е починала при злополука.
— Не, говори се, че е била убита.
Корбет хладно посрещна погледа му, забелязвайки тревогата, която предизвика прямият му отговор.
— Имаш ли доказателства? — попита Гейвстън.
— Милорд, скоро ще имам, но те няма да променят нещата в очите на враговете на принца. — Корбет се приведе напред. — Не казвам, че аз го вярвам. Съобщавам това, което мисля и какви слухове се носят. С колкото повече факти разполагам, толкова по-добре ще мога да оборя лъжите по адрес на принца.
Едуард се вгледа в Корбет, внезапно отметна глава и избухна в смях. Гейвстън изглеждаше объркан. Корбет не помръдна и не промени изражението си, докато принцът не спря да се смее.
— Това беше страхотно, Корбет — каза той и изтри една сълза от окото си. — Трогнат съм от загрижеността ти. Приеми искрените ми благодарности за усилията си. — Внезапно настроението му се промени. — Знам защо си тук, за Бога, продължавай.
— Хората, твоя светлост, говорят, че лейди Елинор е била болна — той бързо добави — от гръдна болест.
Принцът кимна.
— Откога беше така?
— Около година.
— Някои хора казват, че било по-отдавна.
— Значи лъжат! Не съм отговорен — отсече Едуард — за това, че хората обичат да си съчиняват! Тикат дългите си носове в калта. Измислят каквото си искат!
— Не си ли посещавал лейди Елинор в Годстоу?
— Не съм. Не я обичах. За мен връзката беше приключена.
— Сигурен съм, че е било така — сухо отвърна Корбет и съжали за саркастичната забележка, веднага щом я произнесе, забелязвайки враждебните искри в светлосините очи на принца. — Но може би си бил загрижен за нея? — побърза да продължи писарят.
— Лейди Елинор не се нуждаеше от нищо. Тя намери утеха. Живееше в разкош. Майката игуменка се грижеше за всичко необходимо.
— Ти ли й изпрати лекарство, твоя светлост?
Принцът замислено задъвка долната си устна.
— Знам какво си мислиш! — намеси се Гейвстън, който скочи от пейката до прозореца. — Аз изпратих лекарствата. Може да си мислиш, че са били отровни, но ние знаем, че в манастира са ги пробвали и се съмнявам, че лейди Елинор би ги взимала, само защото са изпратени от принца.
— Сигурен съм, че милорд Гейвстън е прав — отвърна Корбет, — но какви бяха тези прахове?
— Слушай, Корбет — изръмжа гасконецът, — аз съм придворен и понякога войник. Не съм лекар. Бяха просто лекарства, които трябваше да облекчат болката в гърдите на лейди Елинор и да й помогнат да заспива спокойно.
Корбет усети, че не може да го притиска повече и смени тактиката.
— В деня, когато лейди Елинор умря, твоя светлост…
— Бях в Уудсток. Следобеда ходих на лов, а вечерта пирувах. Всички важни хора ме видяха, включително френският пратеник сър Амори дьо Краон.
— Изпрати ли й някакви съобщения през този ден?
— Не съм. Пиърс й изпрати лекарството. Деня, преди да се случи инцидента.
— Да, пак стигаме до лекарството. Самата лейди Елинор ли го поиска?
— Да — заядливо отвърна Гейвстън. — Каза, че много облекчавали болката й.
— И като стана дума, твоя светлост, страдаше ли лейди Елинор от меланхолия?
— Да — отвърна принцът и за първи път прояви състрадание. — Горкото създание беше болно. Знаеше, че не я обичам, аз не криех чувствата си. Има ли нещо друго?
Корбет хвърли бърз поглед на Ранулф, който седеше като издялан от камък, хипнотизиран от бързата размяна на въпроси и отговори, като зрител на майсторски дуел с мечове.
— Какво мислиш е станало в деня на нейната смърт?