Бележникът на Микеланджело
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Бележникът на Микеланджело». Краткое содержание книги:
— С други думи, всичко възможно.
— Да.
— Слушам.
Значи те щяха да свършат черната работа, докато Корнуол, Макфий и Тагарт кротко седят тук и си говорят за изкуство. Господи!
Избра Титълбаум и Рийд, защото знаеха да си държат езика зад зъбите. Тримата прескочиха оградата и се промъкнаха през последните дървета точно когато луната залезе. Трябваше им почти цял час, за да слязат до тесния черен път пред фермата. Светлият кръг от прожекторите не стигаше дотам и мястото предлагаше достатъчно сенки и укрития в канавката, за да не ги забележат часовите.
Сержантът извади бинокъла и бавно го завъртя отляво надясно. Всичко си остана същото, само дето изглеждаше малко по-близо. Видя широкия отвор в каменната стена и няколкото парчета дърво, останали от някогашната порта. Отляво едва се различаваше премръзнал часови, наметнат с брезентов плащ, макар че дъждът бе спрял преди няколко часа. Сержантът зърна как огънчето на цигара описва къса дъга между ръката и лицето му. Лесно би го гръмнал като отплата за Хейс, но на кого му пука за Хейс, а ако снайперът от абатството още дебнеше, щеше да забележи пламъка на изстрела и да го очисти на място. Не, бяха дошли само да гледат, нищо повече.
Сержантът видя, че преодоляването на каменната стена ще е трудна работа. Прекалено висока и прекалено обрасла с трънаци беше. Щяха да се заплетат като пилци из тая гадост. Доколкото можеше да прецени, трябваше или да минат през портата, или да си стоят надалече. От друга страна, ако кажеше това на Корнуол или някой от другите двама самозвани офицери, вероятно точно така щяха да сторят и да докарат смъртта на целия отряд. Както повтаряше един приятел навремето, който знае повече, той има повече. Той заръча на Титълбаум и Рийд да се прикрият, съобщи им вечерната парола, обеща да се върне след малко и ги предупреди, че ако пушат и снайперът от руините ги надупчи, сами ще са си виновни.
Върна се между дърветата и тръгна на север. Беше видял голямата топографска карта на Корнуол и знаеше, че има опасност някой от онези чудовищни танкове, кралските тигри, да дойде по пътя и да ги направи на кайма с оръдието си, но засега не бе видял нито един от тях и едва ли щеше да види. Само веднъж мина край изгорял вехт танк, килнат в дълбока канавка под хълма, който приличаше на реликва от времето на гражданската война. Ония веселяци от секретните служби го бяха взривили на своя глава и сержантът нямаше нищо против, стига да не сторят някоя глупост. Твърдо знаеше, че не е герой. Сега искаше само да си отслужи времето и да се върне жив и здрав.
Крачеше бавно между дърветата и очите му автоматично оглеждаха терена за препятствия и капани, тренираният му слух долавяше всеки звук наоколо, а съзнанието му бе изпаднало в онова състояние на независим автоматизъм, което е по-скоро животинско, отколкото човешко, готово моментално да реагира на всеки необичаен звук. Най-сетне стигна до нова канавка, водеща към дренажна тръба под пътя и към полето от другата страна. Ако имаше мини, капани или някакви сигнални механизми, трябваше да са тук. Но не откри нищо. Според номерата камионите принадлежаха на СС, но очевидно не ставаше дума за ударна част. Онези гадове, дори обикновените армейци от Вафен СС, не биха допуснали подобна глупост — да оставят фланга си незащитен. Той внимателно огледа земята. Нямаше нито фасове от цигари, нито кибритени клечки, нито мирис на урина или остатъци от храна, които да издадат наличието на кръгова охрана. Нищо. Той се усмихна, доволен, че е оставил другите. Нещо ставаше тук, нещо също тъй шантаво, както Корнуол и двамата му самозвани лейтенанти.
Сержантът клекна до тръбата и продължи да оглежда почвата. Беше с малкия отряд вече над шест месеца. Малко след освобождаването на Холандия ги изтеглиха от армейските части в Антверпен по неизвестно чия заповед, за да ги прикрепят към групата G-2. Оттогава кръстосваха Европа, разговаряха с разни хора и изобщо не влизаха в сражения. Преди две седмици се спотайваха на осемдесет километра от Кобленц, изчаквайки кога британците ще се наканят за настъпление. Точно тогава Корнуол надуши нещо, което ги накара да се втурнат на югоизток като улично псе подир разгонена кучка. Може би именно това надушваше сержантът в момента — фалшива част от СС с шест камиона насред скапаните баварски пущинаци.
На този етап на войната добра машина като „Опел Блиц“, способна да вдигне поне петдесетина километра по добър път, струваше теглото си в злато и това накара сержанта да се замисли. Камионите трябваше да изпълняват някаква специална задача и да имат изрядни документи, за да стигнат толкова далече на юг, откъдето можеха да поемат към Швейцария, Италия или Австрия. Руснаците бяха на изток, съюзниците — на запад, и изстискваха германците като пъпка. Най-вероятно отиваха към Швейцария, защото Италия вече беше капитулирала, а Австрия скоро щеше да последва нейния пример. Това означаваше езерото Констанс, само на стотина километра оттук.