Бележникът на Микеланджело

— Кой е Джордж Гати? — попита Фин.

— Според архивите е учил тук през трийсетте години. След това постъпил в Уест Пойнт.

— Чудно откъде ли му е попаднал испански кинжал — промърмори Валънтайн.

— Вероятно през войната. В Испанско Мароко, Казабланка или някъде там.

— Добре познавате историята на двайсети век — отбеляза Валънтайн.

— Освен директор, аз съм и преподавател по история. Преподавам на шести курс.

— Шести курс? — повтори изненадано Фин.

— Има предвид дванайсети клас — обясни Валънтайн.

— Знаете ли нещо повече за този Гати?

— Не. Само, че е учил тук през трийсетте и постъпил в Уест Пойнт. Това е цялата информация за него, която успях да предложа на полицаите.

— Не знаете ли къде можем да го намерим?

— Издирването на бивши възпитаници не е моя задача, мистър Валънтайн. С това се занимава Дружеството на възпитаниците.

— Доктор Валънтайн.

— Наричайте се както желаете.

Уортън рязко се обърна и излезе от музея.

— Избухлив човек — подхвърли Валънтайн.

— Не ще и дума — кимна Фин. — Смяташ ли, че ще можем да издирим тоя полковник Гати?

— С подобна фамилия едва ли ще е много трудно.

Валънтайн хвърли още един поглед към малката картина над витрината, сетне последва Уортън в коридора. Директорът чакаше до вратата. Щом Фин и Валънтайн излязоха от музея, той затвори вратата и я заключи.

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — попита директорът.

— Не — поклати глава Валънтайн. — Мисля, че видях достатъчно.

Уортън го изгледа втренчено.

— В такъв случай може би ще разрешите да се сбогувам.

Валънтайн кимна.

— Благодарим за съдействието.

— Моля — отвърна Уортън.

Той се завъртя и пое обратно към страничния вход. Докато Валънтайн и Фин тръгнат след него, директорът вече бе изчезнал и само стъпките му кънтяха в сенките. Отиваше към кабинета си по коридорите през училището.

Двамата излязоха през малката врата и отново се озоваха на горещия слънчев двор.

— Е, как ти се стори? — подметна Валънтайн, докато вървяха към паркинга.

— Това проверка ли е? — попита Фин.

— Ако желаеш.

— Откъде да започна?

— От началото, разбира се.

— В кабинета му миришеше на тютюн за лула, но лула не видях.

— Да, и аз забелязах това.

— Той… той се погрижи да не минем през училището. Може би не е искал да видим някого… например човека, който пуши лула.

— Нещо друго?

— Мисля, че лъжеше за Кроули. Обзалагам се, ако проверим, ще открием, че Кроули е учил тук.

— Продължавай.

— Мисля, че лъжеше и за онзи полковник Гати. Сто на сто знае повече, отколкото казва.