Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Представляваха истинска история в картини на службата на семейство Линли като графове на Ашъртън. Петата контеса с изправен като бастун гръб я гледаше с неприязън, така характерна за фотографиите от деветнадесети век; шестият граф беше възседнал голям кон и гледаше надолу към глутница хрътки; сегашната лейди беше в официални дрехи и мантия за коронацията на кралицата; Томи, брат му и сестра му лудуваха в юношество на богатство и привилегии.
Липсваше само бащата на Томи, седмият граф. Когато проумя това, Дебора осъзна, че никъде в къщата не е забелязала образа му — нито на фотография, нито на портрет — обстоятелство, което намираше за доста странно, защото беше виждала няколко негови снимки в къщата на Томи в Лондон.
— Искам да ми обещаеш, че когато те снимат, за да те сложат тук, ще си усмихната — каза лейди Ашъртън, която се приближи до нея с чаша шери в ръка. Изглеждаше хладна и красива в приличната си на облак бяла рокля. — Някога исках да се усмихна, но бащата на Томи настоя да не правя това и се страхувам, че се подчиних доста безгръбначно. Такава бях в младостта си. Ужасно податлива.
Тя се усмихна на Дебора, отпи от шерито, отдръпна се от пианото и седна до кръглия като амбразура прозорец зад него.
— Прекарах страшно приятен следобед с баща ти, Дебора. През цялото време не млъкнах, но той се държа така благосклонно, сякаш всичко, което казвах, бе върхът на остроумието и разума. — Тя завъртя чашата в дланта си, като че ли гледаше как светлината минава през шарката, гравирана в кристала. — Ти си много близка с баща си.
— Да — отговори Дебора.
— Така е понякога, когато детето загуби единия си родител, нали? Многоликата благословия на смъртта.
— Разбира се, аз бях много малка, когато майка ми почина — каза Дебора, опитвайки се да си обясни отчуждеността, която не бе могла да не забележи между Томи и майка му. — Предполагам, че е било съвсем естествено между нас с татко да се получи по-дълбока връзка. Все пак той изпълняваше двойни задължения — едновременно баща и майка на едно седемгодишно дете. И нямах братя или сестри. Е, имах Саймън, но той ми беше повече като… Не съм сигурна. Чичо? Братовчед? По-голямата част от възпитанието ми падна върху раменете на татко.
— И в резултат двамата станахте като едно цяло. Какъв късмет си имала!
Дебора не можеше да каже, че връзката с баща й е резултат от някакъв късмет, а по-скоро от времето, родителското търпение и желанието за общуване. Ангажиран с дете, чийто буен характер изобщо не приличаше на неговия, в постоянното си старание да я разбере Котър бе успял да приспособи собственото си мислене към нейното. И ако сега между тях съществуваше преданост, тя се дължеше само на годините, в които бяха посадени и отглеждани семената на бъдещата връзка.
— С Томи не сте особено близки, нали? — попита импулсивно Дебора.
Лейди Ашъртън се усмихна, но изглеждаше ужасно изморена. За момент Дебора си помисли, че изтощението може да стопи резервираността й и да я накара да каже нещо за корените на неприятностите между нея и сина й. Но лейди Ашъртън каза само:
— Томи спомена ли ти за пиесата довечера? Шекспир под звездите. В Нанрънел. — От коридора към тях долетяха гласове. — Трябваше да го оставя той да ти каже, нали? — После насочи цялото си внимание към прозореца, откъдето лекият ветрец донесе в стаята солено ухание на корнуолско море.
— Ако се стегнем достатъчно, ще го преживеем с почти невредим разсъдък — казваше Томас, докато влизаха в стаята.
Той отиде право към барчето и наля три шерита от една гарафа, наредена заедно с други в полукръг отгоре. Подаде едната чаша на лейди Хелън, другата на Сейнт Джеймс и гаврътна своята. Точно тогава зърна Дебора и майка си в другия край на стаята и попита:
— Каза ли на Дебора за нашите роли на Тезей и Иполита гази вечер?
Лейди Ашъртън повдигна едва-едва ръка от скута си. Подобно на усмивката, движението й носеше всички признаци на умора.
— Реших, че е най-добре да оставя това на теб.
Линли си наля втора чаша.
— Правилно. Да. Ами… — това вече към Дебора с усмивка — … имаме задължението да гледаме една пиеса, скъпа. Ще ми се да можех да ти кажа, че ще отидем късно и ще изчезнем в антракта, но преподобният господин Суини е стар семеен приятел. Ще бъде съкрушен, ако не присъстваме на цялото представление.